Уикендът започва след няколко сравнително стръмни завоя. Захвърлила съботния вестник на задната седалка, от скука прибягвам до една стара детска игра: взирам се в облаците и се опитвам да ги оприлича на предмет или животно. Отвреме-навреме успявам. Някак бе по-лесно, когато бях дете. Тогава облаците придобиваха най-различни форми. Сега виждам само небе.
Не ми се говори, затова отварям докрай прозореца и вдишвам чистия планински въздух. Решила съм да оставя скептицизма си някъде по прашните улици на София и да превключа на режим “Наслаждавам-се-на-живота”. Но скоро подминаваме скромната табела с надпис “Трявна” и увереността ми в позитивното мислене постепенно започва да се изпарява.
Очаквам да видя малък, скучен град, който все още се лута между опитите да се превърне в печеливша туристическа дестинация и амбициите на някой местен кмет. Трявна обаче не само ме изненадва, а яко шамаросва скептицизма ми и го запраща надалеч. Градът блести от цветове, облечен в топъл летен ден. Всичко е спретнато, подредено, чисто, с изобилие от цветя и зеленина – като в стара архивна картичка.
Настаняваме се в хотел “Фамилия”, чието основно предимство е локацията в центъра (намира се точно до Община Трявна). Хотелът е стандартен (50 лв. на вечер, 10% отстъпка в ресторанта под хотела, прилична стая и паяк на стената), така че не бих ви препоръчала да изберете точно него, макар че като цяло изглежда добре. Гледката към Общината също си заслужава. Не зная кой е кмет на Трявна, а и съм далеч от мисълта да му правя безплатен PR в блога си, но ако всяка административна сграда изглеждаше по този начин, българите навярно биха имали различно отношение към политиката като цяло.
Трявна е пример за град, който не само успява да запази своята идентичност, но и да изглежда красиво. Почти пред всяка къща или блок греят ярки цветя, а улиците са чисти и поддържани, което спред мен се дължи преди всичко на усилията и желанието на местните жители.
Докато вървим по уличките, а аз заглеждам сергиите със сувенири, всичко наоколо бегло напомня за Созопол, но без тълпите туристи и неизбежната припряност на всеки летен курорт. Тук хората не бързат за никъде. Седят на припек и говорят с часове, докато пият бира или кафе. Навярно неслучайно следната мисъл е на почит в града: “Във виното има мъдрост, в бирата сила, а във водата – бактерии.”
Почти на всеки ъгъл в Трявна има механа, ресторант или кафене, така че е трудно човек да се ориентира кое да избере. Погледът ми обаче се спира на малък вътрешен двор с няколко маси. Мястото: “Балабановата къща” (ул. П.Р.Славейков, 33 ). Освен механа, има и хотел със същото име. Храната в “Балабановата къща” е много добра, но обслужването е бавно. Опитайте типичната за региона тревненска питка със сирене -2.50 лв, има и вариант без добавка на сирене или кашкавал. Особено вкусна е с шарена сол. А иначе – сиренето по шопски, салатата и кашкавалът пане също не ни разочароват, защото са приготвени по традиционен начин.
Следобедът преминава в безцелни разходки. По традиция пропускаме музеите (съжалявам, но в този блог рядко ще можете да прочетете упътване за музеи, просто сме си такива – обичаме реалния живот). Иначе можете да посетите къщата на Петко и Пенчо Славейкови, прекрасната Даскалова къща – шедьовър на резбарското изкуство, както и родния дом на Ангел Кънчев. В града има и Музей на африканското и азиатското изкуство, на чийто комин удобно се е настанило семейство щъркели…
За мен най-впечатляващ е площадът “Капитан Дядо Никола” с Часовниковата кула и моста до нея. Площадът е съхранил автентинтичния си вид, а кулата е най-разпознаваемият символ на града. След моста започват уличките на занаятите, където можете да разгледате разнообразни сувенири, произведения на резбарското изкуство, украшения и “джиджавки” (местна дума, която взаимствам за кратко).
Часовниковата кула е построена през 1814 година и днес е паметник на културата. Около нея има приятни заведения и магазинчета. Интересно е, че на приземния етаж живее младо семейство с дете. Домът се предава от поколение на поколение.
Всяка вечер камбаната на Часовниковата кула отмерва десет удара, след което се чува откъс от поемата “Неразделни” на Пенчо Славейков, благодарение на специален механизъм, вграден в кулата. Рециталът е кратък, но е жест към творчестото на Славейков и уникалността на този малък град.
Точно срещу Часовниковата кула се намира и църквата “Св. Архангел Михаил”. Тя е била опожарявана няколко пъти, но е оцеляла и до днес. В случай, че ви е интересно, срещу такса от 1 лев ще можете да разгледате колекция от оригинални икони от различни иконописни школи и епохи, които според легендите могат да имат лечебно и чудодейно въздействие. Най-красивата част вътре в църквата е олтарът, а погледната отвън – камбанарията.
След посещението на църквата, изкачваме хълма над града. Въздухът е чист и и ухае на огън. В съзнанието ми нахлуват спомени от детството, когато варенето на компоти в двора приличаше на свещенодействие, а тихите следобеди бяха любимо време за игра. Докато гледам Трявна отвисоко, ми се струва, че опознавам и разбирам града по-добре. Животът си върви и без лудницата в София. Без вечното бързане. Без ненужната суета.
Някъде към пет е време за първото ми кафе на пясък. Черно, горчиво и ароматно. Без захар, но с привкус на летен дъжд. Заедно с кафето получаваме и “грамота за завидно умение в пиенето на кафе и яденето на баклава”. В последното не съм особено добра. Никога не съм обичала баклава. Но пък в пиенето на кафе наистина ме бива :)
След ритуала по “кафе-разпивката”, цветовете на Трявна започват да се променят. Последните лъчи на слънцето огряват къщите в оранжево-червен цвят, който постепенно започва да помръква, за да се стопи съвсем в синьо-сивкава тъмнина. Настъпва вечер. Заведенията се пълнят с хора, звучи българска, гръцка и македонска народна музика, както и стари градски песни, на които се заформят танцуващи двойки, а аз наблюдавам светлините на града и отново мисля за изкуството да бъдеш щастлив.
Да, щастието понякога се измерва в броени минути. И каквото и да казват- позитивни мантри не съществуват, нито пък има формула как да се чувстваш щастлив. Щастието е моментно удоволствие. Няма как да го задържим завинаги. Ето защо единственият начин да го усетим, е да му благодарим, че сме се срещнали точно в този миг, тук и сега.
Текст: Елина Цанкова
Снимки: Иван Михалев
