Въпреки променливото време навън, пролетта наближава, а с нейното завръщане започват и новите ни пътувания по пътищата на България. Честно казано, местата, които си заслужава да посетим, постепенно започват да се изчерпват, но ние сме оптимисти и се стараем да откриваме по нещо хубаво във всяка отбивка. А и както добре знаем – понякога пътят е по-важен от целта…

Плахите лъчи на слънцето в ранната сутрин предвещават хубав ден. Неделя е. Време е отново да тръгнем на път…Решаваме посоката в движение и се отправяме към Араповския манастир “Св. Неделя”.

Когато бях малка, никак не обичах да ходя на църква. Плашех се от тишината и студа, които ме обгръщаха още при прекрачването на прага на храма. Не харесвах особено и иконите с непознати за мен лица. Единственото изображение, което ми вдъхваше доверие, бе това на Св. Богородица с младенеца. Може би защото имахме подобна икона у дома. Или защото ми напомняше за една наша снимка с мама. Майка ми обаче настояваше всяка събота или неделя, както и на празници, да ходим на църква. Всеки път мрънках, но веднъж влязла в църквата, послушно се примирявах със своето задължение и палех свещичка за здравето на близките ми хора и задължително – една в памет на баща ми. Постепенно свикнах с усещането – от задължение се превърна в нещо, което ми носеше спокойствие. Лицата на светците вече приличаха на стари познати, с които можех да поговоря, когато ми бе тежко, и на които да разкажа за нещата, които ме правеха щастлива.

Вече рядко ходя на църква, но го правя винаги, когато почувствам, че имам нужда. И както и в детството ми, така и сега, посещението на манастир или храм продължава да ми носи спокойствие. Помага ми да се отърся от стреса и от всекидневната злоба на дребно, с която неизбежно се сблъсквам.

- Искате ли да отворя църквата, за да я разгледате? – стресва ме нечий глас, докато обикалям из двора на манастира и наблюдавам разхождащите се наоколо петли и котките, които безразлично се излежават на припек.

- Да, разбира се. – отговарям с благодарност аз, и човекът с расо отваря тежката метална врата.

Влизаме в полумрака на манастирския храм. Църквата датира от 19-ти век, строена е през 1859 г., както е отбелязано в надпис на една от външните стени. Иконите изглеждат нови, както и позлатата във вътрешността на храма. Взирам се в стените, защото подобно на лицата на хората, те носят белезите на времето и най-добре разказват историите на своите притежатели. Впечатляват ме стенописите – изглеждат запазени, изрисувани с ярки цветове. Църквата е еднокуполна и когато човек застане в самия й център, а после погледне нагоре, вижда красив стенопис на Исус Христос, озарен от светлината, която навлиза в храма. Стенописите в храма са дело на Георги Данчов – Зографина – популярен художник по времето на Възраждането и близък приятел на Васил Левски. Интересното в неговите стенописи е, че изглеждат изключително живи, близки, сякаш са портрети на реални хора, а не икони на светци. Запалваме по свещичка и излизаме, а свещеникът заключва вратата и изчезва също толкова незабелязано, както се бе появил.

Манастир “Св. Неделя” води началото си от 1856 г., като е един от малкото, възникнали по време на Османското владичество, при това в полето, а не в планината, където има естествена защита. Комплексът е строен от родопски майстори и погледнат отвън, напомня за добре укрепена крепост. И днес манастирът е запазен и поддържан.

В двора на манастирския комплекс се извисява реставрирана кула, която се използва за жилище и наблюдателница, но е заключена и няма как да я разгледаме отвътре. Разбираме, че това е кулата на Ангел войвода – един от легендарните хайдути в този край, които, както ни учеха в часовете по история, защитавали българското население от набезите на турците. Според информацията, която можете да видите на входа на манастирския комплекс – “Кулата е единственият цялостно съхранен паметник от времето на хайдутството в България”. Не зная дали това е така, но кулата на Ангел войвода изглежда автентична и строена така, че да издържи още много векове.

След като разгледате манастирския комплекс, можете да се спуснете към близкото аязмо. Според легендите, водата на извора е лечебна. Може би неслучайно манастирът “Св. Неделя” първоначално е възникнал като монашеска обител именно край този извор.Около него е построен и параклис, запазен и до днес. Вътре освен красиви стенописи, ще видите и няколко икони, включително изображение на Св. Неделя над самия извор.Докосвам студената вода и оставям капките да се стичат по ръката ми. Казват, че водата има силата да отмива всичко и да заличава миналото. Лековита или не, надявам се тази вода да отнеме със себе си лошата енергия от тялото ми и да прочисти мислите ми.

Тръгваме си от манастира спокойни и изпълнени с енергия за новата работна седмица. А докато пътуваме и манастир “Св. Неделя” остава зад нас, се замислям за силата на вярата. Множеството манастири, църкви и параклиси навсякъде в страната ни са доказателство, че именно вярата е помогнала на България да запази себе си в най-трудните за нея исторически моменти. Тя, вярата, е оцеляла дори тогава, да се надяваме, че ще оцелее и днес.

Как да стигнете: От София посоката е Пловдив – Асеновград, като от Асеновград трябва да се отклоните към Първомай. Манастирът се намира на 1 км след с. Козаново, като след като излезете от селото, ще видите отбивката и табелата за манастира. До самия манастирски комплекс обаче се стига по черен неасфалтиран път. Не е проблем да се мине с кола, дори и в кално време (както бе в нашия случай), но си е неприятно усещане. За щастие, посещението на манастир “Св. Неделя” си заслужава усилията.

Автор: Елина Цанкова

Снимки: Иван Михалев