Той изниква пред очите ни, огрян от първите лъчи на лятото. Изглежда величествен в своята непокорна и дива красота. Скали и вода са се сляли в прегръдка, по-силна от времето, а може би дори от вечността. Наоколо е толкова тихо, че можем да чуем шума на вятъра, песента на полските цветя и собствените си стъпки по пътеката. Природата бавно се събужда, докато каньонът посреща първите си посетители.

Обявен за природна забележителност през 1980 г., днес Еменският каньон (или т.н. Каньон на река Негованка) е популярно място за излети сред природата, защото тук е изградена една от първите, а и най-красиви екопътеки в България.

Еменската екопътека преминава по ръба на каньона, който следва течението на река Негованка. Общата дължина на пътеката е около километър и половина, като разстоянието (в двете посоки) може да се измине за около два часа. Красотата на скалните феномени, които ще видите по пътя, живописните гледки към склоновете на каньона и река Негованка, както и усещането, че сте близо до природата, превръщат разходката по тази екопътека в уникално преживяване. Това е едно от малкото облагородени, но и съхранени места в България.

Освен красотата на природата в околността, другият основен плюс на Еменската екопътека е нейната достъпност – освен за възрастни, тя е подходяща и за деца, стига да им помагате при изкачването на по-стръмните участъци. В началото пътеката е полегата, след което има кратко изкачване, за да се озовете на върха на каньона и да продължите разходката по ръба на пропастта. Пътеката е поддържана и ясно обозначена, така че няма опасност да се изгубите. По склона на каньона ще достигнете до скали, подходящи за панорамни снимки.

Следвайте пътеката по ръба на каньона, тъй като тя е изключително живописна. На места се отклонява и води до дървени мостчета сред иначе непристъпните скали, но по време на нашето посещение достъпът до тях бе забранен. Предполагам, че както на много други места в България, и тази екопътека се нуждае от обновяване, за което общината няма средства.

Не след дълго ще навлезете в гориста местност, спускайки се по стръмни пътечки и издълбани дървени стъпала. Внимавайте при спускането, тъй като в тази част почвата е мокра и хлъзгава. Тук ще се почувствате като в джунгла, защото е хладно, има буйна растителност, а въздухът е напоен с влага. Дори и да стигнете до заблатен участък, не се отказвайте, продължете напред – най-хубавата изненада по тази екопътека тепърва предстои…

Ще го познаете по шума на водата, спускаща се от 10 метра височина. Честно казано, завиждам на всеки, на когото му предстои да го види за първи път. Усещането е подобно на това да откриеш таен плаж, за който всички говорят, но никой не го е виждал.

„Раят не е място, раят е миг.” –се казва в един от любимите ми филми, „Плажът”. Не мога да не се съглася. Е, не съм Дани Бойл, но ви гарантирам, че това откритие ще си заслужава и ще е сред онези първи мигове, които остават. Ако не завинаги, то поне до следващия път, в който ще го усетите.

Името на водопада е Момин скок. Място, на което според легендите, девойките слагали край на живота си заради изгубена вяра или несподелена любов. Водопадът е обграден от скали, а в основата си образува малък вир, който прелива във всички нюанси на зеленото.

Днес хората идват тук, водени от най-различни мотиви – да избягат от скуката на ежедневието, да се снимат във възможно най-безумните възможни пози (моля ви, не се опитвайте да се снимате пред Момин скок в поза, имитираща Буда, просто няма как да стане) или да си направят пикник. Ние обаче сме тук, за презаредим батериите. Да се почувстваме свободни.

Докато наблюдавам как водните струи преминават през скалите, а после се разбиват с пълна сила в земята, осъзнавам защо водата се смята за най-силния елемент в повечето източни култури. Просто защото тя винаги намира верния път. Водата е единственият елемент, който е в състояние да преоделее всяко препятствие и търпеливо да пробие там, където привидно няма изход.

„Водата е началото и краят на всичко.” – ми каза веднъж един японски посланик, когото интервюирах. Беше последователен и скован във всичко, за което го питах, до момента, в който не засегнах темата за източната култура и традиции. Това беше повратната точка на нашия разговор. От него научих, че водата е свещена. Защото лекува, пречиства, напътства и ободрява. Водата дава, но и отнема живот. Преминава през всичко без страх –  прониква в земята, отнася дървото, покрива метала и потушава огъня.

Ако след посещението на Момин скок, все още имате сили, можете да продължите до края на Еменската екопътека, която ще ви отведе до язовир Негованка. Ние не стигнахме дотам, а се върнахме да разгледаме Еменската пещера, която се намира в началото на екопътеката. Освен че е една от най-дълбоките пещери в България, тя е и дом на колонии от прилепи, които е по-добре да не безпокоите в периода май-юни, когато е размножителният им период. Ние се оказахме там към края на юни, затова набързо разгледахме пещерата, която в миналото последователно е била използвана като място за отглеждане на гъби и склад за узряване на сирене, както и като военна база, а днес е добре поддържано място за туристически посещения. Под пещерата, в самото начало на Еменската екопътека, има малък паркинг, където можете да оставите колата и да продължите пеша. В близкото село Емен също могат да ви упътят за посоката.

Друго подходящо място за подобна еднодневна разходка, в случай че се намирате в близост до Велико Търново, е Хотнишката екопътека. Село Хотница се намира на 25 км от село Емен и двата маршрута могат да се посетят в рамките на един ден. За разлика от водопада Момин скок, който се намира в края на Еменската екопътека, Хотнишкият водопад се намира в самото начало на екопътеката край село Хотница. Разстоянието от Велико Търново дотук е около половин час и в почивните дни районът изобилства от групи туристи на палатки или местни хора, които си организират пикник.

До Хотнишкия водопад можете да стигнете по добре поддържан асфалтов път. След като паркирате на обширния паркинг в края на пътя, ще минете по дървен мост и ще се озовете на поляна с гледка към водопада. Това място е райско кътче, скрито сред скали и дървета. Цветът на водата е тюркоазено син, със златни и сребърни отблясъци, които преминават в яркозелено или свелосиньо, в зависимост от силата на светлината.

Не пропускайте да се изкачите по екопътеката над водопада, където ще можете да се насладите на скални тунели и красиви гледки. А ако стигнете до края на пътеката, ще видите и извора на водопада – Кая Бунар.

И двете екопътеки (Еменската и Хотнишката) са чудесен вариант за активна почивка сред природата, но и начин да изненадате себе си с малко екстремни преживявания – като например да преминете по границата на собствената си представа за свобода.

Как да стигнете:

Село Емен се намира на 20 км от Велико Търново и на около 8 км от магистралния път София – Велико Търново. Ето и повече информация за това прекрасно българско село http://emen.veliko.info/

Село Хотница се намира на 15 км от Велико Търново, а разстоянието до Хотнишкия водопад е около 1 км. Карта и информация за селото тук: http://hotnitsa.selo.bg/g/131

Къде да отседнете:

Ако решите да останете в района за един уикенд, най-добре е да спите във Велико Търново, за да разгледате и старопрестолния град. Хотел „Лъки” недалеч от крепостта Царевец е удачен вариант за отсядане за една или две вечери (ул. Никола Пиколо 3, уебсайт: http://www.hotel-lucky.com/index.html). Цената е 50 лв. на вечер с включена закуска и гледка към крепостта. Чисто е, макар че персоналът би трябвало да бъде по-мил и по-бърз в обслужването.

Къде да хапвате:

Във Велико Търново има изобилие от заведения за всеки вкус, така че изборът е труден, а и за няколко дни едва ли ще успеете да ги обиколите всичките. Ние лично препоръчваме ресторант „Етно”, където ще ви посрещнат с голям избор на специалитети от българската, арабската, италианската и мексиканската кухня.

Текст: Елина Цанкова

Снимки: Иван Михалев

Денят се оглежда в песента на камбаните – някъде към обяд мелодията оглася каменните улици и се надпреварва с времето, преди да заглъхне в отсрещните хълмове. Металният звук е единственият шум, който нарушава тишината на града. Камбаните на старата църква отброяват часовете, докато слънцето напича цветните къщи и ливадите, покрити с цветя.

Неведнъж опожарявана и разрушавана до основи, Копривщица все още успява да съхрани автентичния си дух. Днес сърцето й е скрито в детайлите – в шарените къщи, в цветните градини, в каменните мостчета, в калдъръма по пътя… Прилича на малките градчета в Италия – окъпани в слънчеви лъчи, небрежни в своята безгрижна красота. За разлика от тях обаче, Копривщица пази белезите на бурни исторически епохи. Ето защо нейната песен- мелодията на камбаните, разказва за цената на свобода и силата на честта.

В Копривщица са съхранени близо 400 старинни къщи, които греят в ярки цветове – синьо, червено, жълто, оранжево и бяло. Скрити зад тежките дървени порти и високите каменни зидове, те са най-добрите спътници на историята. Някои от тях са потънали в охолство и зеленина, докато други тъжно гледат на живота през изпочупените си прозорци и охлузени стени. Всяка от къщите в Копривщица има своя история, свой собствен път през времето. Разгледайте ги внимателно – те имат какво да ви разкажат…

Докато обикаляте из Копривщица, не пропускайте да посетите шестте къщи –музеи в града – родният дом на поета Димчо Дебелянов, на Петко и Любен Каравелови, на Георги Бенковски, на Тодор Каблешков, на търговеца Петко Лютов и на абаджията Ненчо Ослеков. Входът за шестте музея е 5 лв., като можете да закупите и отделни билети за всяка от къщите, но те са по-скъпи – по 3 лв. на човек. Работното време на къщите-музеи е от 9.30 до 17.30 ч.

Подобно на къщите-музеи, и Копривщица има свое работно разписание – привечер градът изведнъж опустява. След шумните тълпи туристи, на площада остават единствено бабите и дядовците, които обсъждат живота в сериалите и извън тях…Тук-таме се мяркат влюбени двойки и семейства с деца – някои от тях са дошли в Копривщица на почивка, а други се наслаждават на една от многото вечери в малкия град, в който, както добре знаем, „освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи”.

Да, Копривщица е малък, но чаровен град; град, в който хората се държат мило с непознати, а бабите те даряват с плетени чорапи и домашно сладко от малини. Град, в който добротата се счита за ценност, а искрената усмивка не струва пари. Освен спокойното и позитивно отношение на хората, в Копривщица ме впечатляват чистите улици и изобилието от цветя. Тук, за разлика от София, се диша леко, а въздухът е напоен с аромат на свобода.

Разходката из града ни отвежда до „Моста на първата пушка” (Калъчевия мост), построен през 1813 г. и реновиран столетие по-късно. Именно тук, на 20-ти април 1878 г. е изтрелян първият куршум, който дава началото на Априлското въстание. Малко по-нагоре е Къщата на Тодор Каблешков и старата тъкачница, където всеки посетител може да опита изкуството на занаята или да си купи ръчно тъкани черги, шалове, покривки.

Едно от любимите ми места в Копривщица е Старата църква „Успение на Света Богородица”, която аз наричам Синята църква. Построена е през 1817 г., но е възстановявана неведнъж с помощта на местните хора. Впечатляващ е дървеният иконостас във вътрешността на църквата и добре поддържания двор пред нея. Наблизо се намира и гробът на незабравимия Димчо Дебелянов, където първа ни посреща неговата майка – смирено, тихо, със замлъкнало сърце.

След обиколката из центъра на Копривщица, съвсем случайно откриваме и църквата „Св. Николай”, която е построена в знак на благодарност към руския народ след Освобождението на България. Църквата представлява внушителна, красива постройка, която днес изглежда занемарена, може би защото се намира встрани от основния туристически път, и съвсем естествено, не привлича тълпи от посетители. Дворът е обрасъл с трева, някои от прозорците са счупени, а вратата е заключена с голям метален катинар. Не зная дали църквата все още функционира, но не мога да не направя логичното сравнение – нейният запуснат, мрачен вид напомня за охладнелите руско-български отношения. Историята определено има чувство за хумор.

Не пропускайте възможността да се разходите и извън Копривщица, като се изкачите до паметника на Георги Бенковски или до някоя от многото ливади над града. Освен подходяща локация за снимки, те са и чудесно място за пикник, разходка или езда. В Копривщица ще ви предложат редица възможности за активна почивка – конна езда, бране на билки или гъби, спа процедури, изкачване на еко-пътеки, скално катерене и др.

Докато наблюдавам как слънцето залязва над Копривщица, а последните лъчи огряват каменните комини на къщите, отново дочувам звъна на камбаната. Песента оглася града и околните хълмове, за да изпрати отиващия си ден и да ни напомни, че всичко в живота е преходно – и щастието, и мъката, и болката, и радостта… Утре ще е нов ден. И всичко ще започне отначало. Песента на камбаната, шума на вятъра, тълпите туристи, продавачите на локум, бабите в центъра на площада – всички те отново ще бъдат тук и всичко ще е наред; всичко ще е точно така, както трябва да бъде, както е било векове наред.

Къде да отседнете:

Копривщица е подходяща за еднодневна разходка, особено ако живеете в района на София или Пловдив. Ако все пак решите да останете в града няколко дни, имате възможност да избирате измежду множество къщи за гости или семейни хотели, в които да отседнете. Ние се настанихме в „Бащината къща”, недалеч от централния площад на града. Хареса ни спокойната атмосфера на мястото и любезната съдържателка на хотела, която ни позволи да разгледаме стаите и да изберем най-подходящата за нас. Цената е 50 лв. на вечер с включена закуска (кафе, пържени филийки и домашно кисело мляко със сладко). В случай, че нямате предварителна резервация, можете да потърсите съвет в Туристическия център на града или на място да се информирате за цената и условията в избрания от вас хотел или къща за гости.

Къде да хапвате:

Препоръчваме ресторант „Галерия” заради доброто меню и централната локация, макар че има какво още да се желае по отношение на качеството на храната. Като цяло обаче имат богат избор от салати, някои от които носят „автентични” имена като „Бенковски”, „Първа пушка” или „Райна Княгиня”, добра скара, вегетариански ястия, както и десерти като млечна баница, баклава и цедено кисело мляко с мед.

Какво можете да видите в околността:

Можете да се изкачите до връх Богдан в Средна гора. Маршрутът започва от Копривщица и трае около три часа. Не забравяйте да си вземете връхни дрехи, вода и подходящи обувки за поход в планината.

Текст: Елина Цанкова

Снимки: Иван Михалев