Събота, късен следобед.  Наблюдавам как слънчевите лъчи бавно се спускат от върховете на къщите и си играят на гоненица с топлия августовски ден. Приличат на палави деца, които бързат да изразходят цялата си енергия, преди да се скрият отвъд хоризонта.  Денят бавно си отива, докато светлината постепенно се преоблича в ярко-оранжев цвят. С настъпването на вечерта, планината също се променя - цветовете избледняват, а въздухът се изпълва с аромат на свежест, горски билки и неочаквана свобода.Седя на пейка до параклиса “Възнесение Господне” над село Борово. Допивам последните глътки бира и разглеждам отблизо странните жълто-зелени скакалци, превзели храстите наоколо.  Идея си нямам как се казва този вид, но го изучавам с интерес на току-що дипломиран зоолог.

От хълма при параклиса се вижда цялото село  – от зелените борове до жълтите ливади и каменните комини на къщите. Някъде лаят кучета. Другаде кукуригат петли. Камбаната на църквата бие на всеки кръгъл час.  Село Борово наистина е едно от местата, където можете да заспите близо до звездите и да се събудите от първите слънчеви лъчи.    В селото има няколко църкви, които датират от различни епохи, но параклисът “Възнесение Господне”  е съвсем нов – построен е през 2005 година. Стенописите по стените все още са ярки, с наситени цветове и ясно различими надписи. В параклиса можете да запалите свещ, като оставите желаната от вас сума, която ще бъде използвана за поддръжката на храма. Параклисът се намира на около 15 минути пеш от Борово и е чудесно място за почивка, пикник или разходка привечер.

Местните  се гордеят с множеството църкви и параклиси в околността. Според възрастната жена, която работи като продавачка в хранителния магазин в Борово, хората в селото разчитат преди всичко на туристическия поток към Кръстова гора, както и на любителите на еко-туризма. Оттук можете да поемете по  няколко планински пътеки или да се изкачите пеша до Кръстова гора.

Това е и нашата концепция за “еко-разходка”, която включва най-вече удобни обувки и няколко литра минерална вода. Тръгваме към Кръстова гора някъде към 10 часа сутринта. Според уверенията на местните хора, “пътят не би трябвало да представлява трудност за млади хора като нас” и че “за час” сме горе. Истината е, че изкачването към Кръстова гора пеш ще ви отнеме около два часа в едната посока. Пътят обаче е живописен и може да ви изненада с неочаквани открития…

Някъде към 12 часа стигаме до Кръстова гора. Местността едновременно ме впечатлява и разочарова. Красива природа и твърде много коли. А най-вече -огромни тълпи от хора.

Символът на Кръстова гора е Христовият кръст, разположен над параклисите на 12-те апостоли. Пред него също се е образувала опашка. Единствено тук хората чакат търпеливо, макар че колоната се движи бавно. Щастливците, успели да стигнат до самия кръст, отправят молитвите си, палят по свещ и оставят лични вещи за здраве и късмет – дрехи, украшения, снимки. Легендата твърди, че кръстът е чудотворен и притежава силата да сбъдва желания.

Аз обаче не се нареждам на опашката. Точно в този миг изобщо не зная за какво да помоля, затова  предпочитам да замълча. Просто защото молитвите са като мечтите. Няма смисъл да ги изричаш, ако не можеш истински и безусловно да повярваш в тях.

Бих искала да напиша, че съм усетила енергията на Кръстова гора, но това няма да е истина. Всеки човек има собствена представа за вярата. И за мястото, което тя символизира.  За някои това е Кръстова гора, за други – манастир или параклис, за трети – църква или джамия… Всъщност мястото няма значение. Важен е моментът, който ни приближава до Бог.

След кратко излежаване по огряните от слънце полянки на Кръстова гора, поемаме на собствено пътешествие до Караджов камък – място, което си заслужава да видите, ако сте любители на алтернативните туристически маршрути.  Местните хора вярват, че този камък е зареден с негативна енергия, за разлика от светилището Белинташ, чието име в превод означава “Белият камък” или “Камъкът на познанието”. Но докато легендите свързват светилището Белинташ  с  пророчества, тракийски обреди за плодородие, осъществяване на връзка с Космоса и  гадаене по звездите (място, което според траките символизирало света на живите), то Караджов камък  олицетворявал света на мъртвите, тъй като в  тези скали по всяка вероятност са се извършвали  погребения и ритуални жертвоприношения.

Наистина има нещо особено в Караджов камък. Нещо, което не се описва с думи. Можеш да го усетиш само, когато го доближиш, след като си се лутал с часове, за да го откриеш. Камъкът изглежда вековен, силен, непоклатим – сякаш е спуснат между двете скали с някаква предварителна цел, за да оцелее тук милиони години.

Ако изкачите скалата, ще разберете, че  легендите за Караджов камък не са измислица, и че мястото вероятно наистина е служело за ритуални обреди. В скалите, които древните траки са обожествявали, са издълбани  ниши, някои от които са пълни с дъждовна вода.

Днес можем само да гадаем за какво точно древните хора са използвали тези издълбани в скалите ями (според някои исторически теории – за ритуали, свързани с предсказания, според други – за жертвоприношения). Дали са дело  на траките или са се появили много преди това? Така и не открих категоричен отговор на този въпрос, но със сигурност издълбаните в скалите отвори са имали  символно значение. Подобни  ями ще видите и на други свещени за траките за места, като Белинташ и Перперикон.

Как да откриете Караджов камък?

Намира се на около два часа път от Кръстова гора. Трябва да тръгнете по пътечката за чудодейното аязмо в местността, което няма как да объркате, защото ще видите тълпи от хора с празни бутилки от минерална вода, които са се запътили натам (имайте предвид, че има още едно аязмо на Кръстова гора, което е в противоположната посока).  Казват, че водата от извора е лечебна и че помага най-вече за болести на очите. Пътят за извора и за Караджов камък минава покрай тоалетните на Кръстова гора – след като ги подминете завивате вдясно и поемате по пътечката за аязмото. Малко по-надолу пътеката се разклонява – вляво е за аязмото, а вдясно – за Караджов камък. В началото се минава през малка широколистна горичка, а после и през борова гора. След като излезете от гората, ще се озовете на широка поляна – вляво ще видите обли скали, а в близост до тях има и ловджийска вишка. Продължавате по пътя, които върви по билото на планината. Важно е да не се отклонявате встрани. Следвайки основния път, след около половин час ще стигнете до още една поляна с ловджийска вишка, купи сено и стара ловджийска хижа. Тук има голяма вероятност да се объркате, затова внимавайте да не пропуснете отклонението. На около 100 метра преди хижата има отбивка – трябва да се отклоните вляво и да поемете по черен път, който е обозначен с бяло-зелена маркировка. Не след дълго ще видите втора отбивка – този път трябва да завиете на дясно, следвайки маркировката, след което да продължите само напред. След около 20-30 минути  изкачване през гората, точно когато се чудите дали не сте се объркали, ще видите и самия Караджов камък.

От Караджов камък има разклонение за древното тракийско светилище Белинташ, но пътят до него е поне три часа в едната посока и има риск да се загубите, ако не познавате местността.  Много по-лесно е да стигнете до Белинташ от село Мостово, което се намира до Асеновград.

Белинташ – Караджов камък – Кръстова гора оформят своеобразен триъгълник на светилища от различни исторически периоди и религии, но с едно и също предназначение – да приближават хората до тайните на Вселената, вярата и познанието за света.

Как да стигнете до село Борово?

Селото се намира в община Лъки, област Пловдив. Карате по основния път Асеновград-Смолян. При Юговското ханче трябва да се отклоните в посока град Лъки и после да следвате табелите за село Борово. Пътят е стръмен, с много завои, но е напълно проходим.

Място, където да отседнете – хотел “Варненци” в село Борово. Цената е 50 лв. на вечер с включена закуска, кафето се заплаща допълнително. Препоръчително е да резервирате предварително места, тъй като хотелът е един от най-популярните в селото. Кухнята е много добра и, ако търсите алтернативен ресторант в селото, няма да откриете по-приемлив вариант.

Първа част на обиколката ни из Родопите можете да откриете тук: Магията на Родопите

Още по темата: Сред Родопите

Текст: Елина Цанкова

Снимки: Иван Михалев

Първото нещо, което виждам, когато слизам от колата, са надиплените склонове на планината. Тихо е и ухае на дъжд. Скоро ще вали. Наоколо е пусто. Сякаш времето е спряло или аз съм се върнала поне 20 години назад.Тютюнът грее в отровно зелено, а сноповете сено по поляните се оглеждат в сините хълмове, които се сливат с хоризонта.

Село Вишнево. Непознато, малко, скрито в беден, но красив край, някъде сред величието на Родопите. Пълно с открити и сърдечни хора. Като Сийка и Илия (които по-надолу в текста често ще наричам Сийчето и Илийката в знак на моята  признателност към тях). Те са от хората, които започваш да чувстваш като приятели след първия разговор. А след като опиташ родопските манджи, приготвени от ръцете им,  и усетиш искрената им грижа към теб, вече ги усещаш като семейство.

Посрещат ни забързани, леко притеснени и щастливи, че имат гости. Сийчето и Илия са съдържатели на еко-хотел Вишнево -  настаняват гостите и се грижат за кухнята и уюта на мястото.Хотелът се помещава в сградата на бившето местно училище. Подобно на редица други училища в малки населени места, и това е закрито от години поради липса на деца в района. Днес хотелът разполага с 14 стаи, механа, просторен двор, конферентна зала и паркинг. Нашето лично “топ” място е пейката с гледка към планината.

Сийка ни дава възможност сами да изберем стаята, в която да отседнем. Стаите са просторни и има интернет, а благодарение на усилията на Сийчето, целият хотел ухае на чистота. Вече нямаме колебание, че това място в Родопите ще ни стане “любимо”. При това цената е доста изгодна – 40 лв. на вечер с включена закуска.

“Какво ще искате за вечеря?” - бърза да попита Сийчето. Подчертава, че нейните специалитети са родопските гозби, но големият кулиранен майстор е Илийката, който е професионален готвач. От 30 години са заедно. Запознали се с автобуса, когато Сийчето била в 10-и клас. Последвали тайни срещи, а след три месеца -сватба. И до днес са постоянно заедно. Илия не тръгва дори на пазар без съпругата си, а Сийка е отказвала не една оферта за работа в чужбина, за да не се разделя с любимия си. Когато попиташ Сийчето какво е любов, тя повдига рамене, но ако я чуеш как говори за Илия, веднага ще разбереш дефиницията на чувството. Всъщност то трудно се описва с думи. “Ние сме заедно във всичко. И в доброто, и в лошото”. – убедена е Сийка.

Покрай разговорите за брака и любовта, измисляме и менюто за вечеря – салати (тиквички, шопска и бобена) и пилешка скара. Простичка, но затова пък добра комбинация – точно като любовта, която не обича гръмки фрази.

Първите капки дъжд провалят плановете ни за разходка из селото. Сядаме на люлката под стряхата на хотела, за да се порадваме на спокойствието на летния ден. Привечер дъждът спира и ние поемаме на опознавателен тур из Вишнево.

Къщите са разпръснати по околните хълмове. В центъра на селото по традиция има магазин, който минава и за кръчма. Във Вишнево няма църква, само махала с подобно име, което означава, че някога в селото все пак е имало храм. Сега тук има малка джамия, но местните хора рядко я посещават.

“Какво е вярата?” – реторично ме пита Сийчето. “Ето, аз не зная каква е моята вяра. Но зная, че няма значение как наричаш своя Бог и с какви думи се молиш, за да си близо до него”.

В село Вишнево хората са сплотени не от вярата, а от бедността.

“Тук всички сме равни. Ние сме една шепа хора, всички сме бедни, така че нямаме какво да делим. Гледаме да си помагаме, за да оцелеем.”

Сийчето се шегува, че само по избори ги броят 350 души, иначе са значително по-малко. Младите търсят работа в Смолян, Пловдив, София, а повечето са в чужбина. Селото е опустяло най-вече заради липсата на работа. Безработицата е най-големият страх на местните хора. Може би затова Сийка и Илия влагат цялото си сърце в работата. А може би защото искрено обичат това, което правят. Всъщност малко хора могат да се похвалят с подобно щастие. Сийчето и Илия приемат всеки клиент като свой приятел. Разказват истории, свързани с гостите на хотела и помнят поименно голяма част от тях.

Оставаме впечатлени от добротата на това родопско семейство, защото в  България като цяло има силен недостиг на позитивно отношение, особено в сферата на обслужването. Свикнали сме с мрачните погледи, с нелюбезните или дори открито подигравателни реплики, с вечния български негативизъм…Ето защо първоначално вниманието към нас като гости на хотела дори ни учудва. Не очакваме, че някой може да прояви подобна грижа към непознати хора. Ако в България имаше класация за хотели, предлагащи най-човешко отношение към клиента, еко-хотел Вишнево би обрал всички точки. За мен лично всякакви пет звезди, сауни, джакузита и басейни бледнеят пред възможността да се чувствам все едно съм си у дома или на гости на баба. Честно казано, така не са ме глезили дори в собственото ми семейство.

Нещо повече, със Сийчето и Илия можеш да си поговориш за всичко – за живота, за готварските рецепти, за историята на селото или за тяхната собствена съдба. В разговорите се преплитат съвети, спомени, житейски равносметки, но най-вече – простичка човешка мъдрост. Онази, която не се получава в университета и не се купува с пари. Тя се изживява -  с болка, с лишения, със загуби, с надежда за нещо по-добро и с неугасваща усмивка…

А планината, без да се интересува от нашите разговори, постепенно се обагря в синьо-оранжево-розов цвят. Вечерта настъпва плавно.

Сядаме да вечеряме навън. Очакват ни тиквички с млечен сос, шопска салата, смилянски боб и пилешки шишчета.

Магията на Родопите е да видиш как денят сменя нощта. Огромната луна постепенно се скрива зад планинския контур, а слънцето бавно огрява най-високите борове на отсрещния скат и постепенно пълзи към долините. Наблюдаваме лястовичи концерт – птиците се гонят в небето, сякаш са нетърпеливи да започне денят.  И ние сме изпълнени с предчувствие за един вълнуващ ден….

Решили сме да стигнем до Дяволския мост пеша. Пътят от Вишнево до моста е около 4 часа в едната посока. Затова оставяме колата в центъра на близкото село Гълъбово, откъдето може да се стигне за общо 4 часа – около 2 часа в едната и в другата посока. В Гълъбово има и Информационен център, където ще ви упътят за еко-пътеката до Дяволския мост и ще ви дадат листовки с полезна информация. Маршрутът на еко-пътеката като цяло не е труден, особено на отиване. На връщане е по-сложно, защото има доста изкачване. Пътят обаче е приятен за разходка из планината, а най-големият плюс е, че има ясна маркировка. Следвайте червено-белите означения и няма да имате никакъв проблем със стигането до моста. Единственото условие е да се заредите с достатъчно количество минерална вода. Ако все пак запасите ви свършат – по средата на пътя има изворче, а и до самия Дяволски мост също ще откриете чешма.

Ще познаете, че сте близо до Дяволския мост по шума на река Арда. Тя ще ви посрещне първа, след което ще стигнете и до самия мост. За неговото име съществуват редица легенди. Според поверието в туристическата брошура, която получих в Информационния център в Гълъбово, при градежа на моста в него е “зазидана” сянката на девойка. Майсторите все не успявали да изградят моста, докато единият не пожертвал съпругата си. А според една от младите туркини, с които се запознах на беседката до моста, името му се дължи на отражението моста във водата, което погледнато под определен ъгъл и в даден момент от деня, прилича на дяволска глава с рога. Други пък вярват, че това място притежава силна негативна енергия и че в един от камъните на моста личи отпечатък от Сатаната.

Легендите са част от историята. Няма как да отличим едното от другото. Въпреки страшното си име, мостът е оцелял векове наред благодарение на силата на камъка и устойчивия градеж. Дори днес той впечатлява със своята хармонична симетрия.  Иронията на историята може би се крие във факта, че сега този идеално запазен мост не свързва нищо, докато в миналото е бил важен търговски път. Според повечето източници датира от 16-и век и е построен върху останките от стар римски път.

След посещение на моста поемаме обратно по еко-пътеката към Вишнево. По пътя има разклонение, което води до древно тракийско светилище, но пътят дотам е час и половина. Нямаме сили, затова продължаваме напред. Но въпреки умората се чувстваме добре. Енергията на Родопите е лекарство, което може да лекува всичко – от  стрес до болни души…

Следващата сутрин започва с ”кулаци на тигла”, които Сийчето е приготвила още в ранни зори (тя просто няма да ви остави без закуска, дори и по принцип да не закусвате). Кулаците са нещо между палачинки и катми, но се оказват по-вкусни и от двете. А в комбинация с домашно ягодово сладко е просто…неустоимо вкусно :)

След закуската, Сийка настоява да ни изпрати с пълен багажник – дава ни от всичко, което има в градината си – тиквички, домати, няколко килограма картофи. Чувстваме се така, сякаш се прощаваме със собственото си семейство. Прегръдки, целувки и обещания да се върнем пак.

А после потегляме. Хотелът, планината и чакълестият път остават някъде зад нас. Когато се обръщам за последно, Сийчето още маха за “Довиждане”. Махам и аз. Да, със сигурност ще се върнем пак.

Как да стигнете до село Вишнево: Най-добре е да минете по пътя Смолян-Чепеларе-Баните-с. Вишнево. Повече информация за еко-хотел Вишнево можете да откриете на адрес: http://www.ecohotelvishnevo.com/

Автор: Елина Цанкова