Пътят се извива пред очите ни подобно на змия, изпълзяла на припек. Бялата ивица асфалт преминава покрай обширни лозя и притихнали къщи, надпреварва се с времето и бърза да стигне крайната си цел. Спускаме се все по-на юг, а някъде зад нас остават селата Лозеница и Хърсово. Наближаваме Мелник…

Първи ни посрещат пирамидите. Наричам ги „пясъчните стражи”, защото приличат на строй войници, които охраняват града. В прегръдката им са сгушени белите къщи на Мелник – най-малкият град в България. Оказва се топъл, непринуден и някак скромно, ненатрапчиво красив.

Къщите с червени керемидени покриви са разположени в подножието на пясъчните пирамиди, а главната улица следва Мелнишката река, която протича през града. Дори по централната улица на Мелник е трудно да се мине с кола. Докато търсим хотела, нетърпеливо оглеждам околните къщи, прозорците с решетки от ковано желязо, групичките туристи, седнали на припек на по чаша вино, механите с маси, покрити с цветни покривки…Всичко тук напомня за отминали векове, но предполагам, че аналогията с миналото е умишлено търсена, тъй като подпомага туризма. Хотелите пък носят тематични имена – „Болярка”, „Свети Никола”, „Деспот Слав”, „Булгари”, а къщите са съхранени и реставрирани в типичния за града архитектурен стил.

След като се настаняваме в хотела, се отправяме на кратка разходка из Мелник. Денят е необикновено топъл и слънчев като за края на март. Все още ни е рано за винен тур из местните кръчми, затова разглеждаме къщите, централния площад и сергиите, на които бабите са подредили всякакви буркани и бурканчета.

В центъра на Мелник можете да си купите сладко от горски ягоди, праскови, зелени домати, боровинки или дори сладко от…маслини; домашен мед; бяло сладко; туршии, както и мелнишко вино – гъсто и плътно, ароматно и силно, а на моменти дори леко горчиво. Цената на виното започва от 5-6 лева за бутилка от един литър. Аз лично си купих от виното на Митко Шестака, който има изба и къща за гости в града. Въпреки че дегустирах и други вина местно производство, това на Шестака ми хареса най-много. В Мелник можете да опитате вино на всеки ъгъл. Освен в механите, вино ще ви предложат и на улицата, тъй като тук явно почти всички произвеждат и продават “любимото питие на боговете” – от утвърдените производители до дядовците, които предлагат червено или бяло вино в пластмасови бутилки от минерална вода.

В ранния следобед поемаме по еко- пътеката към Роженския манастир. За целта минаваме отново през центъра на града и свиваме вляво преди църквата „Св. Антоний”, покрай хотел „Булгари”. Чели сме, че пътят е много живописен, но реалната му красота надминава всички предварителни очаквания. След като излизаме от Мелник и се насочваме към Роженското дере по еко-пътеката, преминаваме в един паралелен свят. Светът на пясъчните пирамиди, в който природата щедро е развихрила въображението си.

Погалени от слънцето, тези скални образувания са една от най-красивите гледки, които някога съм виждала. Усещането да ги наблюдаваш, така величествено недостъпни, е магическо. Защото в такива моменти си даваш сметка колко си незначителен на фона на тяхната красота и вечност, и колко малко е времето, което ти е отредено, за да бъдеш щастлив в този живот, тук и сега…

Пътят по еко пътеката към Роженския манастир е около час – час и половина в едната посока (на отиване е по-трудно, отколкото на връщане, защото има изкачване). Маркировката е зелено-бяла, и следва извивките на пътеката. В началото пътят е полегат и не изисква усилия, след което обаче следва стръмно изкачване, което води към билото на възвишението, откъдето се разкрива прекрасна гледка към пясъчните пирамиди.

Не след дълго пътеката се стеснява така, че трябва да се изкачваме в колона по един. Достигаме пропаст, в дъното на която се виждат причудливите скални образувания в най-различни форми и вариации от цветове. Някои имат каменни шапки, а други са покрити със зеленина.

Оттук пътят до Роженския манастир е около 10-15 минути. Пътеката се спуска надолу и плавно преминава в равнинна местност с разцъфнали дървета. В тази част на България пролетта вече е настъпила.

Роженският манастир е заобиколен от белите мелнишки мелове и величествените върхове на Пирин, които все още са покрити със сняг. Въпреки че е един от най-старите манастири в България, той е изключително добре запазен и поддържан. Веднъж прекрачили прага на манастирския комплекс, посетителите се озовават в просторен и уютен двор, където се намира и главната църква „Рождество Богородично”, построена през 16-и век. Тя впечатлява с оригиналните си стенописи, стъклописи и дърворезба. Тук се намира и чудотворната икона на св. Богорица, която според легендата защитава манастира.

На връщане пътят ни се струва по-лек, но и по-дълъг. И двамата мечтаем само за едно – изстудена бира. Ето защо веднага, щом стигаме Мелник, се паркираме на „мегдана”, в механата „Хубава кръчма”. Жадно поръчваме две бири „Пиринско”, защото тук изборът се свежда до „Загорка”, „Каменица” и „Пиринско”.

Някъде към пет часа следобед е. Градът е все така притихнал – единствено жуженето от разговорите на съседните маси прекъсва следобедния сън на Мелник. Бирите пристигат, а с тях и собственикът на механата – Илия Гърчев, който по професия се води „чорбаджия” (или поне така пише на визитката му). Илия е на около 60 години. Това обаче не му пречи да изглежда като на 30 – шегува се, усмихва се и най-вече – не е забравил как да флиртува.

След като се запознаваме, Илия ни черпи с бяло вино. Горчиво и с вкус на пелин. А после, някак помежду другото, започваме да говорим за живота в Мелник.

- Хубаво е тук. Но нали знаете, човек бързо свиква с хубавото. Като постоиш на едно място три дни, и вече ти омръзва. – въздъхва Илия с поглед, вперен в белите мелове остреща. – Уникални са, нали? – обръща се към нас с въпрос, но сякаш пита себе си. – Никога не съм се качвал над града. Казват, че било красиво. Ако се качите, моля ви, върнете се, за да ми кажете как изглежда Мелник отгоре.

Уверяваме го, че ще се качим. Илия ни разказва за останките от крепостта на Деспот Слав и за манастира „Св. Богородица Спилеотиса”. Направо не е за вярване, че не ги е виждал. Но така е с всичко, което имаме – трудно се научаваме да го ценим.

Според Илия в Мелник в момента живеят към 300 души. Разчитат изцяло на туризма. По думите на нашия нов познат, в града най-често идват французи, италианци, чехи и поляци.

- Всички пият и ядат като за последно. – възмутено клати глава Илия. – Уж им харесва природата, а са все в механите.

Но Илия не се оплаква. Освен за прехрана, той разчита на туристите и за осъществяването на една своя отдавнашна мечта. Илия събира пари за мерцедес. Нямам представа къде ще го кара, но той е убеден, че това е мечтата на живота му. Е, в крайна сметка, всички имаме право на своите необикновени, леко налудничави и смели мечти…

А привечер, докато се изкачваме над Мелник, не спирам да се питам дали мелничани наистина са свикнали с това, което имат до степен, в която не го забелязват? Природата тук е различна, най-вече заради пясъчните мелове, обградили Мелник като армия войници, готови да бранят града от всяка външна заплаха или опасност. Най-хубавата гледка към града е от манастира „Света Богородица Спилеотска”. Манастирът е изграден през 1209 – 1211 година, но е разрушен вследствие на земетресения, при които голяма част от манастирския комплекс е пропаднала в пропастта.

Над Мелник можете да откриете още интересни места, които си заслужава да посетите – като останките от църквата „Св. Никола” и крепостта „Деспот Слав”. Пътят над Мелник има две разклонения – едното води към манастира, а другото – към средновековната църква и крепостта. Църквата „Св. Никола” датира от началото на 13-ти век. Това е най-старият храм в Мелник, но от него са запазени единствено част от стените, както и централната арка с олтара и митрополитския трон. От крепостта „Деспот Слав”, която някога е представлявала масивно военно съоръжение, днес също са останали единствено руини – част от крепостните стени и водохранилището. Крепостта е реставрирана частично след археологическото проучване на мястото, като анализът на учените показва четири периода на градеж: ранновизантийски, два средновековни и четвърти период, който се свързва с управлението на Деспот Слав (1208-1230 г.).

Следващият ни ден в Мелник започва с традиционна закуска, която включва домашна баница, айрян и кафе. Планирали сме да посетим популярните къщи в града, преди да отпътуваме за София, но за жалост Историческия музей, който се помещава в Пашовата къща (датираща от 1715 г.), е затворен. Работното време на музея би трябвало да е от 9:00 до 17:00 часа в дните от вторник до неделя (понеделник е почивен ден), но ние явно нямахме късмет. Ето защо вместо Историческия музей, посетихме известната Кордопулова къща. Входът е 2 лв. на човек с включена дегустация на вино.

Първо се отбиваме в избата, която се намира в приземието на къщата. Хладно е и ухае на вино. На една от стените се забелязва отпечатъка от ръката на първата стопанка на Кордопуловата къща. Годината е 1754. Виното и до днес се съхранява в издълбани в пясъчните скали изби, по чиито стени са налепени стотинки за късмет.

Тази къща е принадлежала на богата гръцка фамилия търговци – Кордопулос. Столетия наред те произвеждали и продавали вино, което обяснява разкоша на семейната къща, в която освен зимна и лятна градина, има и сауна. Най-впечатляваща обаче е дневната – стая с 12 прозореца с уникални стъклописи и таван, украсен с дърворезба.

Последният представител на рода Кордопулос – Манол – бил високо образован и напредничав човек, дипломиран инженер -технолог по винарство. Той бил близък приятел с Яне Сандански, когото укривал в дома си, и когото подкрепял в битката му за освобождението на македонските българи. Манол Кордопулос загинал в годините преди Първата балканска война (1912 г.), когато турците напускали Мелник и избили голяма част от първениците на града. Днес Кордопулова къща е превърната в музей, която всяка година се посещава от хиляди туристи.

Мелник ни изпраща така, както ни посрещна – спокойно, с усмивка. Някъде се чуват шумни смехове на весели компании…Чувствам се добре. Сякаш някой е натиснал копчето „Restart” и е препрограмирал съзнанието ми на положителен режим. Поне до следващия уикенд. До следващото бягство. До следващия път, в който мечтите ще изглеждат по-близки, отколкото са в действителност. Като мечтата на Илия да си купи мерцедес. За него тя е съвсем реална, защото той искрено вярва в нея. Трябват му само още няколко години, за да я осъществи. Когато си тръгваме, Илия ни изпраща с думите: „Ако един ден отново се върнете в Мелник, обадете се. Ще ви разходя с новия си Мерцедес.”…

Къде да отседнете: В града има доста къщи, които функционират като хотели и механи. Ние отседнахме в хотел “Болярка” (60 лв. на вечер). Хотелът е приятен, макар че обслужването е на средно ниво. Стаите са малки и са разположени прекалено близо една до друга. Като плюс отчитам чистотата и вкусната храна в механата. Повече информация за хотела можете да откриете тук: http://bg.melnikhotels.com/

Автор: Елина Цанкова