Градът на пясъчните стражи

Пътят се извива пред очите ни подобно на змия, изпълзяла на припек. Бялата ивица асфалт преминава покрай обширни лозя и притихнали къщи, надпреварва се с времето и бърза да стигне крайната си цел. Спускаме се все по-на юг, а някъде зад нас остават селата Лозеница и Хърсово. Наближаваме Мелник…

Първи ни посрещат пирамидите. Наричам ги „пясъчните стражи”, защото приличат на строй войници, които охраняват града. В прегръдката им са сгушени белите къщи на Мелник – най-малкият град в България. Оказва се топъл, непринуден и някак скромно, ненатрапчиво красив.

Къщите с червени керемидени покриви са разположени в подножието на пясъчните пирамиди, а главната улица следва Мелнишката река, която протича през града. Дори по централната улица на Мелник е трудно да се мине с кола. Докато търсим хотела, нетърпеливо оглеждам околните къщи, прозорците с решетки от ковано желязо, групичките туристи, седнали на припек на по чаша вино, механите с маси, покрити с цветни покривки…Всичко тук напомня за отминали векове, но предполагам, че аналогията с миналото е умишлено търсена, тъй като подпомага туризма. Хотелите пък носят тематични имена – „Болярка”, „Свети Никола”, „Деспот Слав”, „Булгари”, а къщите са съхранени и реставрирани в типичния за града архитектурен стил.

След като се настаняваме в хотела, се отправяме на кратка разходка из Мелник. Денят е необикновено топъл и слънчев като за края на март. Все още ни е рано за винен тур из местните кръчми, затова разглеждаме къщите, централния площад и сергиите, на които бабите са подредили всякакви буркани и бурканчета.

В центъра на Мелник можете да си купите сладко от горски ягоди, праскови, зелени домати, боровинки или дори сладко от…маслини; домашен мед; бяло сладко; туршии, както и мелнишко вино – гъсто и плътно, ароматно и силно, а на моменти дори леко горчиво. Цената на виното започва от 5-6 лева за бутилка от един литър. Аз лично си купих от виното на Митко Шестака, който има изба и къща за гости в града. Въпреки че дегустирах и други вина местно производство, това на Шестака ми хареса най-много. В Мелник можете да опитате вино на всеки ъгъл. Освен в механите, вино ще ви предложат и на улицата, тъй като тук явно почти всички произвеждат и продават “любимото питие на боговете” – от утвърдените производители до дядовците, които предлагат червено или бяло вино в пластмасови бутилки от минерална вода.

В ранния следобед поемаме по еко- пътеката към Роженския манастир. За целта минаваме отново през центъра на града и свиваме вляво преди църквата „Св. Антоний”, покрай хотел „Булгари”. Чели сме, че пътят е много живописен, но реалната му красота надминава всички предварителни очаквания. След като излизаме от Мелник и се насочваме към Роженското дере по еко-пътеката, преминаваме в един паралелен свят. Светът на пясъчните пирамиди, в който природата щедро е развихрила въображението си.

Погалени от слънцето, тези скални образувания са една от най-красивите гледки, които някога съм виждала. Усещането да ги наблюдаваш, така величествено недостъпни, е магическо. Защото в такива моменти си даваш сметка колко си незначителен на фона на тяхната красота и вечност, и колко малко е времето, което ти е отредено, за да бъдеш щастлив в този живот, тук и сега…

Пътят по еко пътеката към Роженския манастир е около час – час и половина в едната посока (на отиване е по-трудно, отколкото на връщане, защото има изкачване). Маркировката е зелено-бяла, и следва извивките на пътеката. В началото пътят е полегат и не изисква усилия, след което обаче следва стръмно изкачване, което води към билото на възвишението, откъдето се разкрива прекрасна гледка към пясъчните пирамиди.

Не след дълго пътеката се стеснява така, че трябва да се изкачваме в колона по един. Достигаме пропаст, в дъното на която се виждат причудливите скални образувания в най-различни форми и вариации от цветове. Някои имат каменни шапки, а други са покрити със зеленина.

Оттук пътят до Роженския манастир е около 10-15 минути. Пътеката се спуска надолу и плавно преминава в равнинна местност с разцъфнали дървета. В тази част на България пролетта вече е настъпила.

Роженският манастир е заобиколен от белите мелнишки мелове и величествените върхове на Пирин, които все още са покрити със сняг. Въпреки че е един от най-старите манастири в България, той е изключително добре запазен и поддържан. Веднъж прекрачили прага на манастирския комплекс, посетителите се озовават в просторен и уютен двор, където се намира и главната църква „Рождество Богородично”, построена през 16-и век. Тя впечатлява с оригиналните си стенописи, стъклописи и дърворезба. Тук се намира и чудотворната икона на св. Богорица, която според легендата защитава манастира.

На връщане пътят ни се струва по-лек, но и по-дълъг. И двамата мечтаем само за едно – изстудена бира. Ето защо веднага, щом стигаме Мелник, се паркираме на „мегдана”, в механата „Хубава кръчма”. Жадно поръчваме две бири „Пиринско”, защото тук изборът се свежда до „Загорка”, „Каменица” и „Пиринско”.

Някъде към пет часа следобед е. Градът е все така притихнал – единствено жуженето от разговорите на съседните маси прекъсва следобедния сън на Мелник. Бирите пристигат, а с тях и собственикът на механата – Илия Гърчев, който по професия се води „чорбаджия” (или поне така пише на визитката му). Илия е на около 60 години. Това обаче не му пречи да изглежда като на 30 – шегува се, усмихва се и най-вече – не е забравил как да флиртува.

След като се запознаваме, Илия ни черпи с бяло вино. Горчиво и с вкус на пелин. А после, някак помежду другото, започваме да говорим за живота в Мелник.

- Хубаво е тук. Но нали знаете, човек бързо свиква с хубавото. Като постоиш на едно място три дни, и вече ти омръзва. – въздъхва Илия с поглед, вперен в белите мелове остреща. – Уникални са, нали? – обръща се към нас с въпрос, но сякаш пита себе си. – Никога не съм се качвал над града. Казват, че било красиво. Ако се качите, моля ви, върнете се, за да ми кажете как изглежда Мелник отгоре.

Уверяваме го, че ще се качим. Илия ни разказва за останките от крепостта на Деспот Слав и за манастира „Св. Богородица Спилеотиса”. Направо не е за вярване, че не ги е виждал. Но така е с всичко, което имаме – трудно се научаваме да го ценим.

Според Илия в Мелник в момента живеят към 300 души. Разчитат изцяло на туризма. По думите на нашия нов познат, в града най-често идват французи, италианци, чехи и поляци.

- Всички пият и ядат като за последно. – възмутено клати глава Илия. – Уж им харесва природата, а са все в механите.

Но Илия не се оплаква. Освен за прехрана, той разчита на туристите и за осъществяването на една своя отдавнашна мечта. Илия събира пари за мерцедес. Нямам представа къде ще го кара, но той е убеден, че това е мечтата на живота му. Е, в крайна сметка, всички имаме право на своите необикновени, леко налудничави и смели мечти…

А привечер, докато се изкачваме над Мелник, не спирам да се питам дали мелничани наистина са свикнали с това, което имат до степен, в която не го забелязват? Природата тук е различна, най-вече заради пясъчните мелове, обградили Мелник като армия войници, готови да бранят града от всяка външна заплаха или опасност. Най-хубавата гледка към града е от манастира „Света Богородица Спилеотска”. Манастирът е изграден през 1209 – 1211 година, но е разрушен вследствие на земетресения, при които голяма част от манастирския комплекс е пропаднала в пропастта.

Над Мелник можете да откриете още интересни места, които си заслужава да посетите – като останките от църквата „Св. Никола” и крепостта „Деспот Слав”. Пътят над Мелник има две разклонения – едното води към манастира, а другото – към средновековната църква и крепостта. Църквата „Св. Никола” датира от началото на 13-ти век. Това е най-старият храм в Мелник, но от него са запазени единствено част от стените, както и централната арка с олтара и митрополитския трон. От крепостта „Деспот Слав”, която някога е представлявала масивно военно съоръжение, днес също са останали единствено руини – част от крепостните стени и водохранилището. Крепостта е реставрирана частично след археологическото проучване на мястото, като анализът на учените показва четири периода на градеж: ранновизантийски, два средновековни и четвърти период, който се свързва с управлението на Деспот Слав (1208-1230 г.).

Следващият ни ден в Мелник започва с традиционна закуска, която включва домашна баница, айрян и кафе. Планирали сме да посетим популярните къщи в града, преди да отпътуваме за София, но за жалост Историческия музей, който се помещава в Пашовата къща (датираща от 1715 г.), е затворен. Работното време на музея би трябвало да е от 9:00 до 17:00 часа в дните от вторник до неделя (понеделник е почивен ден), но ние явно нямахме късмет. Ето защо вместо Историческия музей, посетихме известната Кордопулова къща. Входът е 2 лв. на човек с включена дегустация на вино.

Първо се отбиваме в избата, която се намира в приземието на къщата. Хладно е и ухае на вино. На една от стените се забелязва отпечатъка от ръката на първата стопанка на Кордопуловата къща. Годината е 1754. Виното и до днес се съхранява в издълбани в пясъчните скали изби, по чиито стени са налепени стотинки за късмет.

Тази къща е принадлежала на богата гръцка фамилия търговци – Кордопулос. Столетия наред те произвеждали и продавали вино, което обяснява разкоша на семейната къща, в която освен зимна и лятна градина, има и сауна. Най-впечатляваща обаче е дневната – стая с 12 прозореца с уникални стъклописи и таван, украсен с дърворезба.

Последният представител на рода Кордопулос – Манол – бил високо образован и напредничав човек, дипломиран инженер -технолог по винарство. Той бил близък приятел с Яне Сандански, когото укривал в дома си, и когото подкрепял в битката му за освобождението на македонските българи. Манол Кордопулос загинал в годините преди Първата балканска война (1912 г.), когато турците напускали Мелник и избили голяма част от първениците на града. Днес Кордопулова къща е превърната в музей, която всяка година се посещава от хиляди туристи.

Мелник ни изпраща така, както ни посрещна – спокойно, с усмивка. Някъде се чуват шумни смехове на весели компании…Чувствам се добре. Сякаш някой е натиснал копчето „Restart” и е препрограмирал съзнанието ми на положителен режим. Поне до следващия уикенд. До следващото бягство. До следващия път, в който мечтите ще изглеждат по-близки, отколкото са в действителност. Като мечтата на Илия да си купи мерцедес. За него тя е съвсем реална, защото той искрено вярва в нея. Трябват му само още няколко години, за да я осъществи. Когато си тръгваме, Илия ни изпраща с думите: „Ако един ден отново се върнете в Мелник, обадете се. Ще ви разходя с новия си Мерцедес.”…

Къде да отседнете: В града има доста къщи, които функционират като хотели и механи. Ние отседнахме в хотел “Болярка” (60 лв. на вечер). Хотелът е приятен, макар че обслужването е на средно ниво. Стаите са малки и са разположени прекалено близо една до друга. Като плюс отчитам чистотата и вкусната храна в механата. Повече информация за хотела можете да откриете тук: http://bg.melnikhotels.com/

Автор: Елина Цанкова

Categories: По пътищата на България | Tags: , , , , , | 1 Коментар

Една неделна разходка до манастир “Св. Неделя”

Въпреки променливото време навън, пролетта наближава, а с нейното завръщане започват и новите ни пътувания по пътищата на България. Честно казано, местата, които си заслужава да посетим, постепенно започват да се изчерпват, но ние сме оптимисти и се стараем да откриваме по нещо хубаво във всяка отбивка. А и както добре знаем – понякога пътят е по-важен от целта…

Плахите лъчи на слънцето в ранната сутрин предвещават хубав ден. Неделя е. Време е отново да тръгнем на път…Решаваме посоката в движение и се отправяме към Араповския манастир “Св. Неделя”.

Когато бях малка, никак не обичах да ходя на църква. Плашех се от тишината и студа, които ме обгръщаха още при прекрачването на прага на храма. Не харесвах особено и иконите с непознати за мен лица. Единственото изображение, което ми вдъхваше доверие, бе това на Св. Богородица с младенеца. Може би защото имахме подобна икона у дома. Или защото ми напомняше за една наша снимка с мама. Майка ми обаче настояваше всяка събота или неделя, както и на празници, да ходим на църква. Всеки път мрънках, но веднъж влязла в църквата, послушно се примирявах със своето задължение и палех свещичка за здравето на близките ми хора и задължително – една в памет на баща ми. Постепенно свикнах с усещането – от задължение се превърна в нещо, което ми носеше спокойствие. Лицата на светците вече приличаха на стари познати, с които можех да поговоря, когато ми бе тежко, и на които да разкажа за нещата, които ме правеха щастлива.

Вече рядко ходя на църква, но го правя винаги, когато почувствам, че имам нужда. И както и в детството ми, така и сега, посещението на манастир или храм продължава да ми носи спокойствие. Помага ми да се отърся от стреса и от всекидневната злоба на дребно, с която неизбежно се сблъсквам.

- Искате ли да отворя църквата, за да я разгледате? – стресва ме нечий глас, докато обикалям из двора на манастира и наблюдавам разхождащите се наоколо петли и котките, които безразлично се излежават на припек.

- Да, разбира се. – отговарям с благодарност аз, и човекът с расо отваря тежката метална врата.

Влизаме в полумрака на манастирския храм. Църквата датира от 19-ти век, строена е през 1859 г., както е отбелязано в надпис на една от външните стени. Иконите изглеждат нови, както и позлатата във вътрешността на храма. Взирам се в стените, защото подобно на лицата на хората, те носят белезите на времето и най-добре разказват историите на своите притежатели. Впечатляват ме стенописите – изглеждат запазени, изрисувани с ярки цветове. Църквата е еднокуполна и когато човек застане в самия й център, а после погледне нагоре, вижда красив стенопис на Исус Христос, озарен от светлината, която навлиза в храма. Стенописите в храма са дело на Георги Данчов – Зографина – популярен художник по времето на Възраждането и близък приятел на Васил Левски. Интересното в неговите стенописи е, че изглеждат изключително живи, близки, сякаш са портрети на реални хора, а не икони на светци. Запалваме по свещичка и излизаме, а свещеникът заключва вратата и изчезва също толкова незабелязано, както се бе появил.

Манастир “Св. Неделя” води началото си от 1856 г., като е един от малкото, възникнали по време на Османското владичество, при това в полето, а не в планината, където има естествена защита. Комплексът е строен от родопски майстори и погледнат отвън, напомня за добре укрепена крепост. И днес манастирът е запазен и поддържан.

В двора на манастирския комплекс се извисява реставрирана кула, която се използва за жилище и наблюдателница, но е заключена и няма как да я разгледаме отвътре. Разбираме, че това е кулата на Ангел войвода – един от легендарните хайдути в този край, които, както ни учеха в часовете по история, защитавали българското население от набезите на турците. Според информацията, която можете да видите на входа на манастирския комплекс – “Кулата е единственият цялостно съхранен паметник от времето на хайдутството в България”. Не зная дали това е така, но кулата на Ангел войвода изглежда автентична и строена така, че да издържи още много векове.

След като разгледате манастирския комплекс, можете да се спуснете към близкото аязмо. Според легендите, водата на извора е лечебна. Може би неслучайно манастирът “Св. Неделя” първоначално е възникнал като монашеска обител именно край този извор.Около него е построен и параклис, запазен и до днес. Вътре освен красиви стенописи, ще видите и няколко икони, включително изображение на Св. Неделя над самия извор.Докосвам студената вода и оставям капките да се стичат по ръката ми. Казват, че водата има силата да отмива всичко и да заличава миналото. Лековита или не, надявам се тази вода да отнеме със себе си лошата енергия от тялото ми и да прочисти мислите ми.

Тръгваме си от манастира спокойни и изпълнени с енергия за новата работна седмица. А докато пътуваме и манастир “Св. Неделя” остава зад нас, се замислям за силата на вярата. Множеството манастири, църкви и параклиси навсякъде в страната ни са доказателство, че именно вярата е помогнала на България да запази себе си в най-трудните за нея исторически моменти. Тя, вярата, е оцеляла дори тогава, да се надяваме, че ще оцелее и днес.

Как да стигнете: От София посоката е Пловдив – Асеновград, като от Асеновград трябва да се отклоните към Първомай. Манастирът се намира на 1 км след с. Козаново, като след като излезете от селото, ще видите отбивката и табелата за манастира. До самия манастирски комплекс обаче се стига по черен неасфалтиран път. Не е проблем да се мине с кола, дори и в кално време (както бе в нашия случай), но си е неприятно усещане. За щастие, посещението на манастир “Св. Неделя” си заслужава усилията.

Автор: Елина Цанкова

 

Categories: Случайни открития | Tags: , , , | Вашият коментар

:)

:)

Categories: По пътищата на България | Tags: , | Вашият коментар

Софийски прелести

Преди да ви разкажа за това прекрасно място, искам да внеса едно уточнение. Редовните читатели на "Отбивки" знаят, че при нас има негласно разделение на труда - пътеписите ги пише Елина, а аз обикновено правя снимките. Напоследък започнах да публикувам тук фотописи за интересни места, които заедно сме открили - малко снимки с кратки текстове към тях. Единствената ни цел е да споделяме нашите находки с повече хора, защото само споделеното щастие и истинско. Затова с известно закъснение реших да ви разкажа и за чудните гледки на Пасарел - едно приказно местенце, намиращо се само на двайсетина минути от центъра на София.

Всички знаят за Панчарево, но малко хора знаят за Пасарел. Аз също го открих случайно в един ноемврийски ден. Беше късна есен, дърветата по поречието на Искър бяха обагрени във всички нюанси на жълто-оранжевата гама. Склоновете на Лозенската планина в тази част от годината са приказни...

В минали епохи територията на днешната Лозенска планина е била воден басейн, в който имало активна вулканична дейност. Между горна креда и стария терциер (преди около 90 милиона години) започнали размествания и повдигания. Преди 10 милиона година на мястото на планината е имало езеро. Доказват го въглищните находища в Чукуровския въглещен басейн, който дължи съществуването си на наноси, примесени с растителност, отложили се във водите на езерото.

Не толкова отдавна - преди малко повече от половин век - властите решават да построят язовир "Искър", който за времето си е бил най-голямото хидро-техническо съоръжение в България (язовирът е открит през 1954 г.). Село Долни Пасарел, заедно с оформените вилни зони към него, има късмет да остане над повърхността на водата (за разлика от Горни Пасарел). Днес жителите му имат уникалната привилегия да се наслаждават на подобни гледки. Между нас казано, и тук има тенденция към презастрояване, а луксозните вили в района едва ли са само на местни жители. Но това ще го оставим настрана...

И така, в едно ноемврийско утро се отправих към Пасарел с надеждата, че ще имам късмет с времето и ще мога да направя снимките, които бях композирал мислено при предишните ми идвания. Един съвет от мен - ако искате да хванете най-красивата част от есента, трябва да дойдете в началото на ноември. Преди това гората не е достатъчно обагрена, а по-късно падат сланите и листата бързо окапват от дърветата.

"Снимки ли правиш", стряска ме глас на непознат мъж. Обръщам се и виждам пред себе си човек с пушка. По-късно разбирам, че това е Методи. На 56 години е. Членува в местната ловна дружинка, която в този ден преследва дивите прасета из гората край Пасарел. Разбирам, че ме е наблюдавал повече от 20 минути, докато съм се опитвал да композирам този кадър с падналото листо и отраженията на отсрещните дървета. През цялото време Методи е стоял скрит, успешно прикрит в камуфлажните си дрехи, на не повече от 20 метра от мен. Методи е сложен до пътеката като отцепка. Останалите се готвят за пусията, чувам кучетата в далечината. Часът е някъде към 8 и половина сутринта. Слънцето още не се е показало достатъчно добре и затова използвам времето да правя експерименти с листа.

Главната ми цел е този хълм. Кръстил съм го "Окото", защото отражението му представлява почти перфектна елипса. Тук обаче ноемврийските утрини не много гостоприемни за фотонашественици като мен. Има мъгли, а слънчевите лъчи се бавят. Чакам. Половин час след 9 часа изведнъж мъглата изтънява и слънцето се показва в цялата си прелест. Като по чудо изчезват и вълните, които до този момент са ми пречили да снимам каквото и да е отражение. Езерото става като огледало, а аз започвам да щракам трескаво - сякаш ще изчезне всеки момент.

"Окото" ме гледа и ми се усмихва. Аз аз щракам ли щракам. Сигурно съм направил над 30 кадъра - единични и панорамни. Зад гърба ми чувам виковете на ловците и лаят на кучетата. Гонката е започнала. След 15 минути отново излиза лека мъгла. Появяват се и облаци, които закриват слънчевите лъчи. Време е да си ходя явно. След като се уверявам, че съм направил кадрите, за които дойдох, поемам обратно към колата, която е паркирана от другата страна на езерото. Вземам си довиждане с това божествено място, надявайки се че отново ще го видя напролет. Тогава се открива моят ловен сезон!

Малко полезна информация: Вилна зона Пасарел се намира по пътя за Боровец, на няколко километра след Панчарево. Езерото и въженият мост се падат от лявата ви страна, но са леко скрити от погледи. За ориентир може да ви служи ресторант Chefs, който се пада от дясно. Можете да паркирате там. Отсреща ще видите голяма указателна табела - тя е за еко-пътеката "Лозенска планина", която води до връх Половраг. Точно зад нея ви очакват прекрасните гледки. Enjoy! Автор: Иван Михалев

 

Categories: Фотописи | Tags: , , , , , , , , | 3 Коментара

Синята лагуна

Този разказ трябваше да излезе преди два месеца, когато в една ноемврийска събота открихме случайно едно от най-невероятните места в България - рудник "Медет". Беше почивен ден, беше слънчево, а ние - заредени с настроение и готови за път...

Обикновено се събуждаме без ясна идея накъде да поемем. Решаваме го след сутрешното кафе и закуската. В онзи ден търсих информация за Еленската базилика край с. Антон и Аневското кале, но докато се ровех из Google Maps, попаднах на нещо по-любопитно.

Толкова бях впечатлен от мистерията на това забранено за външни посетители място, че любопитството ме изгаряше през целия път. Час и половина по-късно вече паркирах киата на пътя, който вие покрай рудника. Тук е мястото да спомена, че мястото е забранено за външни лица. Пазачът на входа беше непреклонен. Така поехме по панорамния път, който заобикаля рудника (всъщност това е пътят Златица-Панагюрище). Намерих отбивка, оставих колата и тръгнах през гората да търся подходящо място за снимки.

Спускането по дерето ме измори. Няколко пъти спирах за почивка. Накрая най-после пред очите ми се откри гледката. Рудникът отдавна не се използва, но мястото изглежда много сюреалистично - заради медните окиси в утайката на дъното, водата е оцветена в тюркоазено синьо. Напомня за сините лагуни на Малдивите, където водата е оцветена в същия тюркоазен цвят.

Околният пайзаж обаче силно контрастира - хълмовете са издълбани от багерите, които са копали земята, за да извличат рудата. Всичко изглежда много нереално - едновременно грозно и красиво.

Обърнете внимание на терасовидните пластове. Не ви ли приличат на амфитеатър? Сякаш неизвестен инженер е проявил въображение на архитект и така се е появило това чудо на природата :)

Някъде прочетох, че собственикът на рудника - дружеството "Асарел Медет", има планове да пресуши отровното езеро. Така че, ако искате да видите с очите си това причудливо място, трябва да побързате. Ето и кратко упътване: от София поемате в посока Пирдоп, малко след Златица има отбивка вдясно за Панагюрище. Не след дълго ще видите вдясно табела за входа на рудника.

Categories: Фотописи | Tags: , , , , | Вашият коментар

Блог в WordPress.com. Theme: Adventure Journal by Contexture International.