За откритията по пътя и знаците от съдбата

Текст и снимки: Иван Михалев

„Случайността, в края на краищата, е Бог“

Анатол Франс

От доста време се каня да посветя един текст на темата за случайните открития. И знаците, които Съдбата ни дава чрез тях. Ето, че най-накрая му дойде времето.

И така. Хората, които ме познават, знаят, че обичам да пътешествам. Най-често обикалям непознати села и местности в близост до природни забележителности – водопади, пещери, скални образувания. 

Обичам да изследвам непознати територии. Това е не просто хоби, а истинска страст. За всичките тези 10 години, откакто имам кола и шофьорска книжка, съм успял да обиколя България цели шест пъти – по веднъж за всяка от книгите, които съм написал. (Книгите са всъщност седем, но една от тях е посветена само на София и близките околности.)

В тях описвам откритите интересни места – кратко и интересно, като за пътеводител. Умишлено спестявам на читателите си емоционални подробности. Знам, че много от книгите за пътешествия залагат именно на това – личното преживяване на автора от откритието на интересни места. 

Аз обаче твърдо вярвам, че един пътеводител няма право да внушава на читателите емоции. Всеки човек има свещено право да открие сам мястото и да го почувства по свой начин. Твоята работа е само да го заведеш до него. И да му разкажеш кратко и увлекателно важни факти. Без емоции и внушения. 

Поради тази причина, в книгите ни рядко става дума за находките, които срещаме в близост до забележителностите. Те могат да изопачат възприятието на човека за даденото място. Много често, например, ми се е случвало да откривам черепи от убити животни в близост до красиви водопади. Това е разбираемо – водопадите често се намират в дълбоки непристъпни дерета, където домашни животни, като крави, кози и дори коне, понякога намират смъртта си. 

Повечето хора биха изтръпнали от ужас при подобна гледка и биха свързали мястото с тази емоция. Но това би било доста некоректно, защото водопадът си е красив и си заслужава да бъде видян, независимо че някое животно е намерило наблизо смъртта си. Това може да се случи навсякъде другаде. 

Ще дам и друг пример – ако ви кажат, че в близост до някоя красива забележителност са се натъкнали на отровна змия, какво ще си помислите? “Там е опасно, я по-добре да не ходя” – сигурно половината читатели биха си казали точно това. Но змии се срещат почти навсякъде в дивата природа. Това означава ли, че трябва да стоим затворени само в града?

Малко се отклоних от темата. А тя е, че по време на отбивките често се натъквам на интересни находки и артефакти, за които досега не съм разказвал. И понеже личната ми колекция вече нарасна твърде много, реших да споделя за някои от по-интересните открития със снимки. 

РоДОПИНГ през февруари

Беше една луда съботна надпревара с времето, когато трябваше да успея да снимам четири водопада в Източните Родопи за един ден. Моментът бе изключително подходящ – предните дни бяха валяли дъждове и дебитът на водата в тях бе голям. Радко явление за Източните Родопи като цяло. Обичайното състояние на тези красиви водопади е да са полупресъхнали. 

Тръгнах рано сутринта от София и към 9 часа вече бях на бензиностанцията на изхода на Кърджали в посока Маказа.

Там ни беше уговорката за среща с водача ми  Христо Тодев – истински рейнджър, който познава Родопите по-добре от всеки друг. В този ден имахме късмет – всички посетени от нас водопади бяха пълноводни и станаха страхотни снимки. 

След като приключихме и с водопад №4 за деня (прочутия Марф – до с. Желъдово), на връщане към селото открих тази перфектно запазена коруба на костенурка. Беше наистина страхотна находка.

Ицо Тодев  каза, че не е виждал досега толкова добре запазена костенурска черупка. А той е обикалял Родопите много повече от мен, така че му вярвам. Поставил съм си я близо до бюрото в офиса, където държа моя малък “ермитаж” от скъпоценни предмети, открити по време на пътешествията. 

Страховитият каньон 

Друга любопитна находка от родопските ми приключения. Попаднах на нея при обиколката ми из страховитото Дюшун дере, за което се носят доста легенди.

Каньонът се намира встрани от пътя “Студен кладенец” – Крумовград. Там природата е изваяла тесен провлак, в дъното на който тече река. На места височината на скалите достига 10-15 метра.

Релефът много напомня на Дяволското дере (Шейтан дере) при яз. “Студен кладенец”. И тук има огромни бездни, шеметни въртопи и страховити вирове. Вижда се как завихрянията на водата са дълбали скалата в продължение на векове и са образували дълбоки ями.

Мястото е едновременно красиво и страшно. Местните хора го смятат за дяволско и избягват да ходят в дерето. Причината са инциденти в миналото, при които хора и животни от селото са намирали там смъртта си.

Може би неслучайно точно там открих този почти идеално запазен череп на крава, който ми послужи за преден план при снимките.

Съвсем точно предава атмосферата и енергията на мястото. Държа обаче да подчертая, че ако си гледате в краката и не предприемате рисковани маневри, разходката по Дюшун дере е безопасна. Няма нужда дори от специална екипировка. 

Рогата на елена 

Това също е находка от Родопите. Бях тръгнал към един скрит от погледите водопад, който се намира в дере.

Повечето хора са го виждали само от пътя, където има погледна точка. Аз обаче искат да го видя в целия му блясък. Реших да потърся начин да сляза в дерето. Питах местен човек, който ме упъти и след двайсетина минути бях в подножието на водопада.

Придвидливо бях сложил гумените ботуши, които винаги са в колата ми по време на отбивки, защото знаех, че може да се наложи да пресичам реката. В подножието на самия водопад открих две малки пещери-утроби, както и интересни речни камъни в различни форми и цветове.

Един от камъните имаше съвършената форма на сърце. Зарадвах му се много, защото беше знак от съдбата. Или поне така ми се стори.

Но истинската находка бе на връщане – по пътеката към колата открих тези еленски рога. Абсолютно запазени. Не разбрах дали са изоставени от бракониери или са случайно озовали се там. Взех ги като трофей за спомен. 

По следите на динозаврите

Това е вече за “напреднали”. Смятам тези мои находки за едни от най-вълнуващите, защото са стари колкото динозаврите. 

Тези вкаменелости, които приличат на големи градински охлюви, се наричат амонити. Това са изчезнал подклас морски мекотели, които са живели на земята преди милиони години. Смята се, че са се изчезнали в края на периода Горна Креда (преди около 65 милиона години). 

В България има няколко находища на този тип фосили, които са се запазили в земната кора от праисторически времена. Срещат се в седиментни скали на места, където преди милиони години е било дъно на океан. 

Странното е, че открих моите амонити на един планински връх в Понор планина – близо до природния феномен Столо. Наистина изумително място. Текстурата на скалите е толкова интересна, че човек може с часове да ги наблюдава и да се диви на това “извънземно” творение. 

Слизахме от върха с група приятели, с които се запознах на върха. Решихме да кривнем от пътеката, за да избегнем срещата с две големи кучета, които ни лаеха на отиване.

И така, слизайки по склона, открих първия амонит. Буквално се спънах в него. После започнах да се заглеждам повече в краката и видях втория. Всичко се случи в рамките на минута-две.

Вероятно в района е пълно с подобни вкаменелости, но нямах време да проверявам. Планирам скоро да се върна на същото място и да разгледам по-подробно.

Призракът на Брокен 

Завършвам темата с нещо наистина изумително, което ми се случи към края на проекта #Презареждане. Една събота в средата на юни успях да избягам за ден от София. Бях си набелязал една красива нова екопътека по Искърското дефиле, от която се откриват вълшебни гледки към меандрите на реката в района на Черепиш.

Като втора дестинация исках да видя Кобилини стени – едно от най-фотографските места у нас. Щом тръгнах към върха заваля дъжд, който доста ме измокри, но не се отказах.

Знаех, че бързо ще спре. Малко след като стъпих на билото, облаците се разкъсаха и изгря ярко слънце. В този момент се разхождах почти по ръба на Кибилините стени и снимах на посоки, защото гледките във всички посоки бяха зашеметяващи.

Внезапно нещо цветно в далечината прикова погледа ми. Реших да го видя с дългофокусния обектив за по-ясно. И тогава видях… Негово величество Призрака. 

Това е природно явление, който се вижда много рядко и то само високо в планините. 

Феноменът е известен под името Brocken Spectre (или Brocken Bow).

Получава се, когато сте високо в планина, слънцето грее ниско и сянката ви се отразява върху мъгла или облаци. Резултатът е красиво сияние във вид на дъга, която обгръща човешката фигура и създава  оптична илюзия – все едно виждате призрак в небето. 

Явлението е кръстено на връх Брокен в немската планина Харц. Затова и го наричат Брокенския призрак. Най-малко 300 дни в годината на този връх има мъгла и преди векове, когато хората не знаели причината за появата на този ефект, те смятали, че там наистина се появяват призраци.

Всъщност няма нищо паранормално. Заради пречупването на светлината от малките водни капки се появяват и кръгове с цветовете на дъгата.

Понякога се чудя дали са случайни тези открития. Или Господ ни праща послания чрез тях. Цитатът на Анатол Франс от началото на статията винаги ме е карала да се замислям над знаците, които Съдбата ни дава чрез „случайни“ находки. А може и просто да е знак, че остарявам. Доказано е, че с времето хората стават все по-вярващи. Или суеверни. Разликата не е голяма.

Повече информация за местата, споменати в статията, както и точни упътвания как да стигнете до тях – четете в “101 отбивки Презареждане”. Следете и страницата ни във Facebook и Instagram, за да научавате още любопитни истории от нашите приключения.