Българският Прованс: Историята на една корица с аромат на лавандула

“Трябва само сладолед да носите” – казва ни Яна, докато се уговаряме за снимки в  нейното вълшебно лавандулово поле. Още не се познаваме лично. “Запознали” са ни във Фейсбук, където имаме общи познати. От тях сме получили и телефона й, след като седмица по-рано сме попаднали на снимка на лавандулата.

Изглежда като излязла от приказките – оцветените в лилаво цветни “коловози” се редуват с геометрична точност, следвайки релефа на хълма. И за разкош – едно дърво в края на хоризонта, което разчупва монотонността на пейзажа и приковава погледите. Споглеждаме се: “Уау! Това в България ли е?”

Трескаво започваме да търсим информация за мястото. Предупреждават ни, че полето е частна собственост и неканени гости в него не са желани. Още повече, че всеки момент се очаква да започне жътвата. Обясняваме, че търсим точно такава лавандула за корица на следващата ни книга – “101 романтични места в България”.

Късметът ни проработва. Яна се съгласява да снимаме полето й, но при едно условие. Да пазим в тайна мястото. Нещо напълно разбираемо, като се има предвид уникалността на полето и фактът, че до този момент е успяла да го опази от нашествието на фотографите.

Код: лилаво

Средата на юни е. Брането още не е започнало, но фотофорумите вече се пълнят със снимки на нацъфтяла лавандула. Повечето снимки тип “картички” са от района на Казанлък, където са най-големите лилави плантации.“Розовата долина” се оказва истински рай за богатите на етерично масло насаждения. Цветните градини постепенно отстъпват мястото на лавандулата, а България трайно измества Франция от първото място по добив и износ на лавандулово масло в Европа. Факт, който заслужава отделна публикация.

Но да се върнем към Яна и нейното вълшебно поле. Имаме приблизително указание как да открием селото със странното име Блатница. Странно, защото селото е на баир и е трудно да си представите блато на такова място. Намира се само на час и половина от София, но до самата нива се стига трудно.

В предварителния разговор Яна ни е предупредила, че пътищата са черни и трябва да сме с джип. Следваме указанията й стриктно. Успяваме да улучим отбивката от магистрала “Тракия” и вече караме по селски пътища, където дупките са повечко. Спираме при смесения магазин в центъра на селото да вземем сладолед. И бързаме да хванем залеза. “Фотографският” час ще настъпи съвсем скоро, затова няма време за губене.

Яна ни посреща малко след изхода от селото. Оказва са очарователна млада госпожица – на двайсет и няколко години, облечена в “градски” стил. Нищо във външния й вид не подсказва, че се занимава със земеделие. По-скоро изглежда като човек от големия град, попаднал случайно на това място. От групата “съвременни номади”, които търсят спасение от стреса на градския живот в простичките удоволствия на провинцията.

Пазарджик, мой малък Прованс

“Носите ли сладолед?” – весело ни посреща Яна, докато паркираме край лавандуловите лехи и вадим фотоапаратите. Знаехме, че има нещо специално в това място. Мислено вече го бяхме “кадрирали” и намислили ракурси за престоящата фотосесия. Но реалността надхвърли очакванията ни.

Дълги “коловози”, обагрени в лилаво, които се простират на километри и се губят зад билото на хълма. Съзерзаването им е истинска наслада за очите – като терапия за уморените от взиране в компютърни екрани очи. Само няколко минути с тази гледка, примесена с аромата на цъфнала лавандула, са достатъчни да ви отпуснат и накарат да мечтаете.

Вярваме в любовта от пръв поглед. Тя важи не само за хора, но и за места. Гледката към разцъфнала лавандула по залез слънце е един от онези магически моменти, които човек не може да забрави. Зърваш го в разгара на лятото, но споменът за него те топли и в най-студените зимни дни.

“Когато за пръв път видях свободните ниви, се влюбих в тях. Един приятел гледа лавандула и ми показа неговото поле. Много ми хареса. Цяла нощ четох за отглеждането и на другия ден вече знаех, че искам да се пробвам”, разказва ни Яна след края на снимките.

Всичко започнало преди 5 години “като на шега”. Първо засадила 20 дка за тест. После декарите станали 450. Никой от селото не вярвал, че ще го направи. Мислили, че ще се откаже. Но към момента Яна има два изпълнени проекта към ДФ “Земеделие”. И много нови планове за по-нататъшно развитие на малкия й бизнес. Всичките са свързани с лавандулата.

Отвъд селото, зад хълма

“Там всичко е любов! Времето спира. И не съществуа нищо друго освен “тук  и сега”. Всеки път, когато пътувам към село, нещо трепва в корема ми. Същото е както когато си влюбен. Не мога да го опиша. За мен това място е специално. И виждам, че всеки, който има възможността да се докосне до него, усеща същото”, казва Яна.

Преди да се захване с добива на лавандула, тя минала през тежък житейски кръстопът. “Чудех се дали да емигрирам в чужбина или да остана в България, но след като видях нивите с лавандула, реших, е това е последното нещо, което искам да пробвам, преди да се откажа от “България”, казва младото момиче.

Днес тя отново е “емигрирала”, но виртуално. От шумния и забързан свят на града – в идиличния и подреден като лавандулово поле живот на село. Вместо да търси романтиката на френския Прованс, тя е успяла да си създаде свой. Тук – в България. Само на час и половина разстояние от София.

П.С. Текстът е написан специално за “Дневник”. Името на селото, където се намира лавандуловото поле от корицата, публикуваме с изричното съгласие на собственичката му.