Свещената планина

Има моменти, в които искам да избягам от себе си. И да карам по ръба на собствените си възможности с 200 км в час. Тялото ми послушно ме следва навсякъде, но не и душата. Тя е тази, която мечтае на едро; плаче за дребното; скача в неизвестното; обича без парашут и е готова да тръгне за Родопите в два през нощта. Просто защото планината е единственото място, където мога да се изгубя, за да се открия отново.

Посреща ме с думите:

– Здравей, аз съм Хари.

Прегръща ме, въпреки че все още не се познаваме. Усмихва се, докато погледите ни се изучават за няколко секунди.

– Какви интересни очи имаш, дете мое…

Виждам я за пръв път, но усещането е сякаш сме се познавали винаги. Дори не знам пълното й име. Приемам я такава, каквато я виждам в онзи слънчев следобед, някъде в безвремието на Родопите. Спокойна и усмихната жена, която нарича всеки познат „дете мое”. Туркиня е, както и всички други жители на малкото село Боровица (или Чамдере), скрито в Източните Родопи. Там, където времето губи значение, красотата на природата спира дъха, а единственият поминък на хората са кравите. Местните дори се шегуват, че не те гледат животните, а животните – тях.

Село Боровица е място, което няма да откриете на туристическите карти, нито чрез точни GPS координати. В тази част на България технологиите нямат значение. На места телефоните губят обхват, а достъпът до интернет е лукс за малцина. Селото е скрито сред хълмовете на Източните Родопи, но това, което го прави уникално, е комбинацията от борови гори и изумруденото спокойствие на река Боровица, чиито извивки плавно се сливат с Арда. Привечер местността прилича на кадър от „Аватар” – планината блести във всички нюанси на зеленото, а реката е оцветена с най-наситения син цвят, който съм виждала някога. Ако Джеймс Камерън знаеше за това място, вероятно нямаше да снима филмите си с 3D технология. Просто защото тук тя е реална.

Докато нощта се спуска над планината, разбирам защо я наричат „Свещена”. Моментът, в който денят отстъпва място на нощта, е времето, в което границите на реалния свят се размиват.Цветовете придобиват неонов блясък и изглеждат толкова ярки, сякаш Бог е решил да нарисува своя най-добър шедьовър. Тишината носи безвремие, а единственият шум е песента на чамовете от стадата овце, които се прибират от паша. Овчарите кимат с глава за поздрав. И те, и ние, се разбираме без думи.

Завоят на яз. Кърджали между селата Рибарци и Стар Читак е мястото, което трябва да видите привечер. Тук реките Боровица и Арда се събират се сливат в едно, образувайки живописна гледка.

Вечерта минава в кръчмата на хотел „Чамдере”, единственият в село Боровица. Изниква пред очите ни като къща от приказките – добре поддържан, чист, с големи стаи и с външна градина, подходяща за вечеря или сутрешно кафе. Докато пием втората ракия, а Хари приготвя салатите, подхващаме разговор за живота в селото. Компания ни прави Ахмед – съпругът на Хари. Заедно са от близо 20 години. Синът им – художник, от години живее в Германия. Често ги кани при себе си, но те не могат да си представят живот извън Боровица. Ахмед е израсъл в селото, привързан е към планината. Болно му е, че днес тук е безлюдно, а младите хора – все по-малко. Малцината, които остават, живеят от субсидиите, които получават за отглеждането на крави и овце. Но и те не се задържат за дълго.

– Не им се работи на младите. Нямат отношение към земята, не я познават. – повдига рамене Хари, като присяда при нас за по цигара. – Така е и при българите, и при турците. Ние всички тук сме един народ.

В Боровица трудно ще чуете българска реч, нито ще видите църква. В района живеят предимно турци. Повечето от тях са преселници, останалите вече не помнят произхода си. Езикът и вярата са корените, от които човек никога и никъде не може да избяга. Но това, което свързва хората тук по-силно от историята или политиката, е общата съдба – бедността. Може би именно тя им помага да запазят човечността, любовта към живота и умението да бъдеш щастлив, просто защото те има.

Хората в тези села са благословени не с богатство, а а уникална природа. Понякога свободата е скрита в малките неща. Като удоволствието да изпиеш първото си кафе на пясък в кръчмата на Нури. Намира се в самия край на село Сухово, на десет минути с кола от Боровица. Посреща ни дъщерята на собственика – младо и скромно момиче, което ни поднася кафето в порцеланови чашки. На вкус е ароматно и толкова сладко, че ми трябва и чаша вода. Изпивам го на малки глътки, а на дъното остава гъста и тъмна утайка, прорязана от бели ивици. Двете кафета струват левче. Оставям два. Дъщерята на Нури ни догонва на входа. Поглежда ме притеснено и ми подава рестото. Отказвам с усмивка: „Няма нужда, те са за теб”. А тя ме поглежда учудено и отвръща: „Не става така. Не може да се взимат чужди пари.”

Да, права е. В живота всичко се плаща. Но някои неща са безценни. Като първата глътка кафе, приготвено от ръцете й.

Продължаваме към пещера „Утробата”, която се намира на около 20 км от Кърджали (за да стигнете до нея, трябва да поемете в посока Главатарци, да минете през селото и да продължите към хижа Боровица. Малко след нея ще видите обозначения за пътеката). Изкачването до пещерата трае около час. Пътят е полегат и проходим, дори без специална екипировка, и е подходящ както за възрастни хора, така и за деца. Добре е обаче да си носите вода, слъцезащитен крем и шапка, защото слънцето в някои части е доста силно. В края на пътеката има малко изкачване, като до самата пещера се стига по изградена в скалите дървена стълба.

Пещерата е уникална по рода си и единствена в България. Формите й поразително приличат на женска утроба, издълбана в скалите. Смята се, че датира от I-II хилядолетие преди Хр. и е използвана от траките по време на обредите им за плодородие и благоденствие. Според някои учени пещерата символизира култа към Богинята Майка и е създена преди появата на траките по българските земи от т.н. „цивилизация на каменните хора”, която е населявала района на Родопите. В дъното на пещерата ще видите издълбан олтар, символизиращ женска утроба. Според легендата в скалите има пукнатина, през която всеки ден, точно в 12 часа наобяд, влиза един слънчев лъч. В определен ден и час от годината, в деня на пролетното равноденствие, слънчевият лъч се уголемява и прониква във вътрешността на пещерата, достигайки до процепа в самия й край. Така се извършвал обредът на ритуалното сливане между мъжкото начало (слънцето) и женското (скалите), с което се раждал новият живот.

Ако застанете в средата на пещерата, ще се насладите на уникална акустика. При произнасяне на думи на висок глас, се получава ефектът на „пеещите камъни” – скалата сякаш кънти от произнесените думи. Ефектът на ехото е поразителен, ще усетите дори вибрациите на звука. Остава загадка как древните хора са успели да издълбаят скалите и да ги оформят по този начин, с примитивни средства на труда и без каквито и да било познания по архитектура. Каквито и тайни да пази историята, пещера „Утробата” е място с позитивна енергия, което определено си заслужава да видите.

Привечер се отбиваме до меандъра в района на с. Русалско, което, окъпано в златната светлина на залеза, прилича на картина от Ботичели. Отправната точка за меандъра е село Боровица. Пътят минава край язовира, като посетепенно се спуска до устието на р. Арда. Маршрутът ни води през обезлюдени села и махали – самотни стожери на вековната родопска красота. Съвсем наблизо се намира и с. Любино, където може да се види още един красив меандър. Там реката вие покрай хълма, на чиито връх се е намирала средновековната крепост Кривус. Части от крепостната стена, бойниците и входа на крепостта са запазени и до днес.

Време е да се простим с любимата ни „Свещена планина”. Но не за дълго. Подобно на всички хармонични връзки, и тази ще продължи до края на живота ни. На прощаване питам Хари каква е тайната на 20-годишния й брак. А тя се засмива с най-широката си усмивка, поглежда ме в очите и ми казва:

– Компромиси и любов, дете мое. А тайната е: винаги да се връщаш там, където е сърцето ти.

Текст: Елина Цанкова

Симки: Иван Михалев

Информация за хотел „Чамдере“ в село Боровица можете да откриете тук: http://camdere.net/index.html

Интересни факти за пещера „Утробата“: http://www.perperikon.bg/home.php?cp=25