Магията на Родопите – част първа
Първото нещо, което виждам, когато слизам от колата, са надиплените склонове на планината. Тихо е и ухае на дъжд. Скоро ще вали. Наоколо е пусто. Сякаш времето е спряло или аз съм се върнала поне 20 години назад.Тютюнът грее в отровно зелено, а сноповете сено по поляните се оглеждат в сините хълмове, които се сливат с хоризонта.
Село Вишнево. Непознато, малко, скрито в беден, но красив край, някъде сред величието на Родопите. Пълно с открити и сърдечни хора. Като Сийка и Илия (които по-надолу в текста често ще наричам Сийчето и Илийката в знак на моята признателност към тях). Те са от хората, които започваш да чувстваш като приятели след първия разговор. А след като опиташ родопските манджи, приготвени от ръцете им, и усетиш искрената им грижа към теб, вече ги усещаш като семейство.
Посрещат ни забързани, леко притеснени и щастливи, че имат гости. Сийчето и Илия са съдържатели на еко-хотел Вишнево – настаняват гостите и се грижат за кухнята и уюта на мястото.
Хотелът се помещава в сградата на бившето местно училище. Подобно на редица други училища в малки населени места, и това е закрито от години поради липса на деца в района. Днес хотелът разполага с 14 стаи, механа, просторен двор, конферентна зала и паркинг. Нашето лично „топ“ място е пейката с гледка към планината.
Сийка ни дава възможност сами да изберем стаята, в която да отседнем. Стаите са просторни и има интернет, а благодарение на усилията на Сийчето, целият хотел ухае на чистота. Вече нямаме колебание, че това място в Родопите ще ни стане „любимо“. При това цената е доста изгодна – 40 лв. на вечер с включена закуска.
„Какво ще искате за вечеря?“ – бърза да попита Сийчето. Подчертава, че нейните специалитети са родопските гозби, но големият кулиранен майстор е Илийката, който е професионален готвач. От 30 години са заедно. Запознали се с автобуса, когато Сийчето била в 10-и клас. Последвали тайни срещи, а след три месеца -сватба. И до днес са постоянно заедно. Илия не тръгва дори на пазар без съпругата си, а Сийка е отказвала не една оферта за работа в чужбина, за да не се разделя с любимия си. Когато попиташ Сийчето какво е любов, тя повдига рамене, но ако я чуеш как говори за Илия, веднага ще разбереш дефиницията на чувството. Всъщност то трудно се описва с думи. „Ние сме заедно във всичко. И в доброто, и в лошото“. – убедена е Сийка.
Покрай разговорите за брака и любовта, измисляме и менюто за вечеря – салати (тиквички, шопска и бобена) и пилешка скара. Простичка, но затова пък добра комбинация – точно като любовта, която не обича гръмки фрази.
Първите капки дъжд провалят плановете ни за разходка из селото. Сядаме на люлката под стряхата на хотела, за да се порадваме на спокойствието на летния ден. Привечер дъждът спира и ние поемаме на опознавателен тур из Вишнево.
Къщите са разпръснати по околните хълмове. В центъра на селото по традиция има магазин, който минава и за кръчма. Във Вишнево няма църква, само махала с подобно име, което означава, че някога в селото все пак е имало храм. Сега тук има малка джамия, но местните хора рядко я посещават.
„Какво е вярата?“ – реторично ме пита Сийчето. „Ето, аз не зная каква е моята вяра. Но зная, че няма значение как наричаш своя Бог и с какви думи се молиш, за да си близо до него“.
В село Вишнево хората са сплотени не от вярата, а от бедността.
„Тук всички сме равни. Ние сме една шепа хора, всички сме бедни, така че нямаме какво да делим. Гледаме да си помагаме, за да оцелеем.“
Сийчето се шегува, че само по избори ги броят 350 души, иначе са значително по-малко. Младите търсят работа в Смолян, Пловдив, София, а повечето са в чужбина. Селото е опустяло най-вече заради липсата на работа. Безработицата е най-големият страх на местните хора. Може би затова Сийка и Илия влагат цялото си сърце в работата. А може би защото искрено обичат това, което правят. Всъщност малко хора могат да се похвалят с подобно щастие. Сийчето и Илия приемат всеки клиент като свой приятел. Разказват истории, свързани с гостите на хотела и помнят поименно голяма част от тях.
Оставаме впечатлени от добротата на това родопско семейство, защото в България като цяло има силен недостиг на позитивно отношение, особено в сферата на обслужването. Свикнали сме с мрачните погледи, с нелюбезните или дори открито подигравателни реплики, с вечния български негативизъм…Ето защо първоначално вниманието към нас като гости на хотела дори ни учудва. Не очакваме, че някой може да прояви подобна грижа към непознати хора. Ако в България имаше класация за хотели, предлагащи най-човешко отношение към клиента, еко-хотел Вишнево би обрал всички точки. За мен лично всякакви пет звезди, сауни, джакузита и басейни бледнеят пред възможността да се чувствам все едно съм си у дома или на гости на баба. Честно казано, така не са ме глезили дори в собственото ми семейство.
Нещо повече, със Сийчето и Илия можеш да си поговориш за всичко – за живота, за готварските рецепти, за историята на селото или за тяхната собствена съдба. В разговорите се преплитат съвети, спомени, житейски равносметки, но най-вече – простичка човешка мъдрост. Онази, която не се получава в университета и не се купува с пари. Тя се изживява – с болка, с лишения, със загуби, с надежда за нещо по-добро и с неугасваща усмивка…
А планината, без да се интересува от нашите разговори, постепенно се обагря в синьо-оранжево-розов цвят. Вечерта настъпва плавно.
Сядаме да вечеряме навън. Очакват ни тиквички с млечен сос, шопска салата, смилянски боб и пилешки шишчета.
Магията на Родопите е да видиш как денят сменя нощта. Огромната луна постепенно се скрива зад планинския контур, а слънцето бавно огрява най-високите борове на отсрещния скат и постепенно пълзи към долините. Наблюдаваме лястовичи концерт – птиците се гонят в небето, сякаш са нетърпеливи да започне денят. И ние сме изпълнени с предчувствие за един вълнуващ ден….
Решили сме да стигнем до Дяволския мост пеша. Пътят от Вишнево до моста е около 4 часа в едната посока. Затова оставяме колата в центъра на близкото село Гълъбово, откъдето може да се стигне за общо 4 часа – около 2 часа в едната и в другата посока. В Гълъбово има и Информационен център, където ще ви упътят за еко-пътеката до Дяволския мост и ще ви дадат листовки с полезна информация. Маршрутът на еко-пътеката като цяло не е труден, особено на отиване. На връщане е по-сложно, защото има доста изкачване. Пътят обаче е приятен за разходка из планината, а най-големият плюс е, че има ясна маркировка. Следвайте червено-белите означения и няма да имате никакъв проблем със стигането до моста. Единственото условие е да се заредите с достатъчно количество минерална вода. Ако все пак запасите ви свършат – по средата на пътя има изворче, а и до самия Дяволски мост също ще откриете чешма.
Ще познаете, че сте близо до Дяволския мост по шума на река Арда. Тя ще ви посрещне първа, след което ще стигнете и до самия мост. За неговото име съществуват редица легенди. Според поверието в туристическата брошура, която получих в Информационния център в Гълъбово, при градежа на моста в него е „зазидана“ сянката на девойка. Майсторите все не успявали да изградят моста, докато единият не пожертвал съпругата си. А според една от младите туркини, с които се запознах на беседката до моста, името му се дължи на отражението моста във водата, което погледнато под определен ъгъл и в даден момент от деня, прилича на дяволска глава с рога. Други пък вярват, че това място притежава силна негативна енергия и че в един от камъните на моста личи отпечатък от Сатаната.
Легендите са част от историята. Няма как да отличим едното от другото. Въпреки страшното си име, мостът е оцелял векове наред благодарение на силата на камъка и устойчивия градеж. Дори днес той впечатлява със своята хармонична симетрия. Иронията на историята може би се крие във факта, че сега този идеално запазен мост не свързва нищо, докато в миналото е бил важен търговски път. Според повечето източници датира от 16-и век и е построен върху останките от стар римски път.
След посещение на моста поемаме обратно по еко-пътеката към Вишнево. По пътя има разклонение, което води до древно тракийско светилище, но пътят дотам е час и половина. Нямаме сили, затова продължаваме напред. Но въпреки умората се чувстваме добре. Енергията на Родопите е лекарство, което може да лекува всичко – от стрес до болни души…
Следващата сутрин започва с „кoлаци на тигла“, които Сийчето е приготвила още в ранни зори (тя просто няма да ви остави без закуска, дори и по принцип да не закусвате). Кулаците са нещо между палачинки и катми, но се оказват по-вкусни и от двете. А в комбинация с домашно ягодово сладко е просто…неустоимо вкусно :)
След закуската, Сийка настоява да ни изпрати с пълен багажник – дава ни от всичко, което има в градината си – тиквички, домати, няколко килограма картофи. Чувстваме се така, сякаш се прощаваме със собственото си семейство. Прегръдки, целувки и обещания да се върнем пак.
А после потегляме. Хотелът, планината и чакълестият път остават някъде зад нас. Когато се обръщам за последно, Сийчето още маха за „Довиждане“. Махам и аз. Да, със сигурност ще се върнем пак.
Как да стигнете до село Вишнево: Най-добре е да минете по пътя Смолян-Чепеларе-Баните-с. Вишнево. Повече информация за еко-хотел Вишнево можете да откриете на адрес: http://www.ecohotelvishnevo.com/
Автор: Елина Цанкова
Благодаря ти за увлекателната история :-) Сийчето изглежда чудна.
И аз благодаря за споделеното мнение! Да, тя е много чист човек.
Их, как ми се приходи натам:) Много ми хареса разказа и мястото.
Благодаря за отзива! Мястото наистина е хубаво – дано някой ден имаш път натам :)
Красива история и прекрасни снимки!
Вчера се върнахме от това прекрасно място! Природата е вълшебна, но сякаш по-голям отпечатък у мен оставиха Сийчето и Илийката. Отдавна не бях срещала, толкова чистосърдечни хора, които с толкова любов правеха всичко за нас, че се чувствах у дома, при мама и тати.
Първоначално си помислих, че това са собствениците на хотела, защото вършат всичко все едно работят за себе си, после бях съвсем смаяна като разбрах, че просто работят там.
Денят за тях започва в 5 сутринта и завършва оково 1 през нощта, но въпреки това смогваха да се усмихват и да не се оплакват за нищо.
Аз просто нямам думи, толкова любов, топлота и грижи, редом с прекрасна природа и невероятни гозби не съм си и представяла, че има такова кътче. За щастие го има и аз ще се върна там. И то…., много скоро.
Здравейте! Нашите спомени от мястото са същите :) Ще се радваме, ако сме Ви помогнали да го откриете :) Ние също един ден сме си обещали да се върнем там и се надяваме колкото се може повече хора да открият село Вишнево и да имат също толкова положителни впечатления като Вас! Поздрави!
Как са цените в хотела и в механата?
Здравейте! Ние бяхме миналата година и цената за двойна стая беше 40 лв. За храната се грижат съдържателите на хотела – Сийка и Илия. Те ще ви сготвят, каквото пожелаете – родопски гозби, салати, месо на скара, постни ястия, наистина каквото ви се прииска в този момент. Можете да си носите свои продукти или да им платите разходите по приготвянето на съответната храна. Усещането да посетите този хотел е все едно да отидете на гости при близки роднини – ще ви посрещнат от сърце :) Не си спомням колко точно платихме за две вечери и две закуски, но със сигурност беше малко за това, което получихме като качество на храната и обслужване :)
Дадохте ни чудесна идея за предстоящото лятно пътешествие!
Благодарим :)
Мястото си заслужава – ще ви хареса :) Ако отидете, предайте нашите поздрави на Сийка и Илия :)
Браво на туристите! Чудесен край с чудесни хора,за съжаление с намаляваща тенденция.Аз съм от Кърджали и Родопите са ми в кръвта,но отдавна съм в чужбина,и трябва да ви кажа,че тази вълшебна планина много ми липсва.
Не съм стигал точно до Вишнево,но съм бил в района неведнъж. Едната ми баба ходеше почти всяко лято на почивка в с.Баните и ме взимаше със себе си.Това беше преди кажи-речи 25 години и тогава все още всички села бяха пълни,а инфраструктурата сравнително нова и поддържана.Самото пътуване по планинските серпентини със старичък „Чавдар“ си беше приключение.
Веднъж отскочихме до с.Давидково, на гости на някакви познати на баба и там за първи, и за сега последен път, ядох от гореспоменатите колаци (или кулаци).Те са нещо уууникалноооо и незабравимо,вкусът още ми е на небцето.Спомням си,че като ги мятаха на чинията,ги мажеха веднага-докато са горещи-с тъмно жълто домашно масло. А после дали ще ги ядете със сирене или сладко от диви ягодки (разбира се също домашно приготвени) няма значение,защото насладата се помни цял живот.
Там въздухът е кристален,боровите гори безкрайни,храната адски вкусна,а хората….сякаш от друга планета.
Направо трябва да се препоръча на здравното министерство, в съдействие със здравната каса да изпраща всички не-родопчани на задължителна,поне едноседмична почивка в Родопите и то всяка година :)
Това би допринесло и за укрепване на рушащата се ценностна ситема на народа ни.Би показало на много Българи,кои са истинските неща в живота.
И да не чувам,че няма пари за това….мисля си, че такъв проект ще се самофинансира чрез намалялото потребление на лекарства и здравни услуги в последствие :)
Тази история те пренася в една цяла приказка. Страхотно!